Музей на страха
Шрифт:
— Ще трябва да попитате специален агент Пендъргаст, който го е открил заедно с Нора Кели. Намерил го скрито в някаква кутия. Доколкото си спомням — направена от слонско стъпало.
Пак тази Нора Кели. Къстър си отбеляза наум да я разпита лично, когато свърши тук. Тя ще бъде главният му заподозрян, ако прецени, че би могла да вдигне тежък мъж и да го надене на динозавърския рог. Може пък да е имала съучастници.
Къстър си записа нещо.
— Нещо да е внасяно или изнасяно оттук през последния месец?
— Може
Къстър кимна.
— Колъпи е наредил това, нали?
— Мисля, че всъщност заповед за това издаде заместник-директорът и главен юрист на музея Роджър Бризбейн.
Бризбейн — беше чувал и това име. Къстър си записа още нещо.
— И какви точно бяха свързаните с писмото документи?
— Не знам. Ще трябва да попитате господин Бризбейн.
Къстър се обърна към двамата служители зад бюрото.
— Този човек Бризбейн. Често ли идва тук?
— Напоследък — доста — отвърна единият.
— И какво прави?
Служителят сви рамене:
— Просто задава много въпроси, нищо друго.
— Какви въпроси?
— Въпроси за Нора Кели, за човека на ФБР… Искаше да разбере какво са търсили, къде са ходили, ей такива неща. И за един журналист. Искаше да разбере дали тук е идвал един журналист Не мога да си спомня името му.
— Смитбрик?
— Не, но нещо подобно.
Къстър разлисти бележника си. Ето го.
— Уилям Смитбак младши.
— Точно така.
Къстър кимна.
— А този агент Пендъргаст? Някой от вас да го е виждал тук?
Двамата се спогледаха.
— Само веднъж — отговори първият.
— А Нора Кели?
— Аха — отвърна същият мъж — младеж с толкова късо подстригана коса, че изглеждаше почти плешив.
Къстър се обърна към него.
— Познавахте ли добре Пък?
Мъжът кимна.
— Името ви?
— Оскар. Оскар Гибс. Бях негов помощник.
— Гибс, Пък имаше ли врагове?
Къстър забеляза, че двамината отново се спогледаха, този път по-многозначително.
— Ами… — поколеба се Гибс, но продължи: — Веднъж Бризбейн слезе тук и наистина се нахвърли върху господин Пък. Викаше, крещеше, заплашваше, че ще го погребе, че ще го уволни.
— Наистина ли? Защо?
— Ставаше дума, че господин Пък изнасял информация, без да съблюдава правата за интелектуална собственост на музея. Нещо от този сорт. Мисля, че беше бесен, защото отдел „Човешки ресурси“ не подкрепи предложението му за уволнение на господин Пък. Каза, че още не бил приключил с него, хич да не си въобразява. Това е всичко, което си спомням.
— Кога се случи това?
Гибс се замисли за миг.
— Чакайте да си спомня.
Къстър взе бележника си и отново записа нещо, този път по-дълго. Някъде от търбуха на архива се чу трясък; последва вик и продължителен шум от раздиране. Къстър усети топлото чувство на удовлетвореност. Когато свършат тук, няма да има повече скрити писма в слонски крака. Насочи вниманието си отново към Гибс.
— Други врагове?
— Не. Да ви кажа правичката, господин Пък бе един от най-добрите хора в целия музей. За мен беше истински шок да видя как Бризбейн се нахвърли върху него.
Този Бризбейн май не го обичат много, помисли си Къстър. Обърна се към Нойс:
— Намери ми тоя Бризбейн. Искам да говоря с него.
Нойс тръгна към бюрото и точно в този миг врата се отвори с трясък. Къстър се обърна и видя мъж в смокинг, черната му връзка бе изкривена, а кичури от намазаната с брилянтин коса се спускаха върху челото над разярената му физиономия.
— Какво, по дяволите, става тук? — изкрещя мъжът на Къстър. — Не можете да нахлувате по този начин и да преобръщате всичко с тавата надолу. Искам да видя заповедта ви!
Нойс започна да бърка в джобовете си да я търси, но Къстър го спря с ръка. Беше наистина забележително колко твърда усещаше ръката си, колко спокоен и съсредоточен беше в този повратен момент от кариерата си.
— А вие кой собствено ще бъдете? — попита с най-ледения си тон.
— Роджър Бризбейн III. Първи вицепрезидент и главен юрист на музея.
Къстър кимна.
— А, господин Бризбейн. Тъкмо с вас исках да се срещна.
Седма глава
Смитбак замръзна на място, взрян в тъмния далечен ъгъл на стаята.
— Кой е? — успя най-сетне да попита задавено.
Отговор не последва.
— Пазачът ли сте? — Изсмя се с напрегнат глас. — Можете ли да си представите? Заключих се и не мога да изляза.
Отново — мълчание.
Може би си беше въобразил, че е чул глас. Бог му е свидетел, че бе видял в тази къща достатъчно, за да се изпари завинаги желанието му да гледа филми на ужасите.
Опита отново:
— Е, мога само да кажа, че се радвам, че дойдохте. Ако можете да ми покажете пътя към вратата…
Думите му секнаха от неволен спазъм на ужас.
От сянката в полумрака бе излязъл силует. Беше облечен в дълго палто, а бомбе криеше чертите на лицето му. В една от вдигнатите си ръце държеше тежък, старовремски скалпел. Острието блесна слабо, когато мъжът го завъртя, едва ли не нежно между тънките си пръсти. В другата му ръка проблесна спринцовка.
— Неочаквано удоволствие за мен е да ви видя тук — каза силуетът с нисък и сух глас, докато галеше скалпела. — Но е и много удобно. Всъщност идвате тъкмо навреме.