Музей на страха

Чайлд Линкълн

— Да, видях я, И тя не струва дори колкото хартията, върху която е написана. Никога не съм се сблъсквал с толкова мъгляви и общи формулировки. Възразявам срещу тази заповед и заявявам за протокола, че няма да позволя повече претърсване в музея.

— Да оставим на шефа ви доктор Колъпи да реши това. Някой да е успял да се свърже с него?

— Като юридически съветник на музея, аз съм упълномощен да говоря от името на доктор Колъпи.

Къстър прекръстоса ръцете си с мрачно изражение. От дъното на залата се чу нов трясък, някой извика, пак прозвуча

шум, като че нещо бе раздрано. Скоро се появи полицай, понесъл препариран крокодил, от чийто прясно разрязан търбух се сипеше памук. Постави го в един от сандъците с доказателства.

— Какво, по дяволите, правят там вътре? — извика Бризбейн. — Ей, вие! Да, вие! Вие сте повредили този екземпляр!

Полицаят го изгледа с тъпо изражение, след което се затътри отново към редицата от лавици.

Къстър не каза нищо. Тревогата му нарастваше. Дотук не бяха стигнали доникъде и с разпитите на музейния персонал — все същите неща, които бяха установени и от предишното разследване. Това бе неговото призвание, неговата операция. Негова и единствено негова. Ако грешеше — непоносимо бе дори да си го помисли, но ако, все пак грешеше щяха да го окачат на простира като прани гащи.

— Ще наредя на охраната на музея да изхвърлил и вас, и хората ви — бучеше Бризбейн. — Това е непоносимо. Къде е Манети?

— Именно Манети ни пусна — отвърна разсеяно Къстър.

Ами ако бе допуснал грешка, огромна грешка?

— Не би трябвало да го допуска. Къде е той? — Бризбейн се обърна и зърна Оскар Гибс, помощник-архиваря. — Къде е Манети?

— Излезе — отвърна Гибс.

Къстър наблюдаваше разсеяно, но забеляза нахалния тон на младежа, мрачното му изражение, което недвусмислено говореше за мнението му за Бризбейн. Бризбейн не го обича — помисли си отново Къстър. — Има сума врагове. Пък сигурно също го е ненавиждал, след като онзи се е нахвърлил върху него по такъв начин. Не бих го винил ни най-малко за това…

И точно тогава го осени прозрението. Досущ като първоначалното, само че по-голямо — далеч по-голямо. Погледнато в ретроспектива, беше толкова очевидно, а в същото време толкова трудно стигна до него. Това бе онзи блестящ скок на интуицията, за който хората обикновено получаваха награди от управлението. Беше достоен за Шерлок Холмс скок в дедукцията.

Обърна се и се взря хитро, но и внимателно в Бризбейн. Загладеното му лице лъщеше от пот, кожата му беше разрошена, а очите му ядно блестяха.

— Къде отиде? — настояваше Бризбейн.

Гибс сви нахално рамене.

Бризбейн отиде до писалището и вдигна слушалката на телефона. Къстър продължи да го наблюдава. Онзи набра няколко номера и издаде тихи, но с възбуден тон нареждания.

— Капитан Къстър — рече той и се обърна. — Още веднъж настоявам хората ви да напуснат това място.

Къстър отвърна на погледа му изпод свъсените си вежди. Трябваше да подходи много внимателно.

— Господин Бризбейн — рече той с (надяваше се) благоразумен тон, — бихме ли могли да обсъдим всичко това в кабинета ви?

В

първия миг Бризбейн се слиса.

— В моя кабинет ли?

— Насаме. Може и да не се наложи да претърсваме повече музея. Може би ще уредим всичко в кабинета ви. Веднага.

Бризбейн са замисли за миг.

— Добре. Последвайте ме.

Къстър кимна към своя човек — лейтенант детектив Пайлс.

— Ти поемаш командването тук.

— Слушам, сър.

След това се обърна към Нойс. Едва забележимото свиване на дебелия му показалец докара мигновено дребосъка до него.

— Нойс, искам да ме придружиш — рече тихо. — Носиш ли служебната си „ютия“?

Нойс кимна, а сълзящите му очи блеснаха в мрака.

— Добре. Да вървим тогава.

Трета глава

Шпионката се отвори отново. В безкрайния период на тъмнина и ужас Смитбак бе изгубил представа за времето. Откога се намираше тук? От Десет минути? Час? Ден?

Гласът заговори отново, устните блестяха в осветеното квадратче.

— Колко мило от ваша страна, че ме посетихте в моята много стара и много интересна къща. Надявам се, че колекцията ми ви е доставила наслада. Особено много си харесвам коридона. Между другото, успяхте ли да го видите?

Смитбак се опита да отговори, забравил, че устата му е запушена.

— О, колко глупаво от моя страна. Не си правете труда да отговаряте. Аз ще говоря, а вие ще слушате.

Мислите На Смитбак се втурнаха към възможностите за бягство. Не намери нито една.

— Да, коридонът е особено интересен. Както и мезозавърът от варовиците в Канзас. И дургатът от Тибет е доста необичаен, единият от общо два намерени на планетата. Доколкото знам е бил оформен от черепа на петнайсетото прераждане на Буда.

Смитбак дочу сух смях, досущ като шумоленето на изсъхнали листа.

— Като цяло много интересен „музей на чудатостите“, драги господин Смитбак. Мъчно ми е, че толкова малко хора са имали възможността да го видят и че онези, които са получили тази чест, не са имали възможността да се завърнат.

Последва кратко мълчание. След това гласът продължи — тихо и благо:

— Ще ви оправя добре, господин Смитбак. Няма да пожаля никакви усилия.

Крайниците на Смитбак се сковаха от спазъм на страх, какъвто не бе изпитвал никога. „Ще ви оправя добре“… Смитбак осъзна, че му предстои да умре. А изпаднал в най-дълбок ужас, той не забеляза веднага, че Ленг се бе обърнал към него по име.

— Ще бъде впечатляващо изживяване — по-впечатляващо, отколкото за онези преди вас. Направих големи, забележителни крачки напред. Успях да постигна най-точната хирургическа процедура. Ще бъдете в съзнание до самия край. Разбирате ли, съзнанието е ключът — сега осъзнах това. Уверявам ви, че ще вложа цялото си усърдие.

Последва кратко мълчание, в което Смитбак се постара да не полудее веднага.

Устните се свиха.

— Не бих искал повече да ви бавя. Да тръгваме ли към лабораторията?