Над всичко
Шрифт:
Алек и Хемниц бързо се спогледаха.
— Не бива, Ина — каза колебливо младежът.
— Защо, Алек?…
Съвсем мъничко враждебност се пропука и бликна в гласа й, но Алек много добре я усети.
— Защото не бива да рискуваме — отвърна младежът. — Той всеки момент може да се върне…
— Вие го видяхте? — трепна тя.
— Да, видяхме го…
— Доста приличен момък! — подхвърли иронично професорът. — Аз мислех, че са по-дребни!…
— А аз мислех, че вие сте по-едър, професор Хемниц! —
Внезапната атака не направи никакво впечатление на професора.
— Не е лошо казано! — отвърна той шеговито. — Обичам, когато ме критикуват…
— Аз не ви критикувам, професор Хемниц, аз просто ви оценявам…
— И какво оцени?
— Че сте недостоен за катедрата. Славяните не са дребни. Но едва тук разбрах, че вашата наука за тях е доста дребна.
Професор Хемниц изведнъж загуби хубавото си настроение. През всички епохи до неговата младите асистентки бяха говорили със своите професори на крайно коректен език. Пък и сега го обидиха не толкова думите, колкото дълбоката й искрена убеденост, която лъхаше от тях.
— Сега нямаме време за дискусии, Богомолова — каза той. — Нареждането е да се върнеш веднага!…
— А ако откажа?
— Как тъй ще откажеш? — сякаш не повярва на ушите си Алек. — Много добре знаеш какви ужасни последици може да има твоето лекомислено поведение…
— Аз не вярвам в тия престарели истории, Алек! Според мене всяко време в историята е реално и истинско… Щом това се е случило с мен, то е трябвало да се случи… И всички възможни негови последици са вече вписани в нашето време.
— Това не е според тебе, а според Хансен! — обади се малко нервно професорът.
— Какво, като е според Хансен?
— Неговата теория не е официално призната… Защото с нищо не е доказана…
— Ето ви сега един експеримент — изрече Ина спокойно.
Алек и Хемниц се спогледаха смаяно.
— Ина, ти май не си с ума си! — каза меко Алек. — Невъзможно е да се направи такъв експеримент… Той може да се окаже фатален… Никой не е в състояние да предвиди какво може да разруши в нашето време…
— Или пък да прибави!…
— Дори да е тъй! — възрази решително Алек. — Какво ще стане, ако ние всички нахлуем в тоя древен свят… И го прекроим така, както на нас ни се иска… Та нали ще обезсмислим смисъла на нашето собствено съществуване.
Ина разбираше, че е прав. Ако трябваше да отнемат нещо от миналото, ако трябваше нещо да изменят — то бяха преди всичко най-тежките страдания на човечеството. Но какво щеше да се получи? Та нали на фона на най-тежките страдания се бяха появили и най-светлите идеи. Тия, които и досега осмисляха тяхното съществуване.
— Не казвам, че трябва да се втурнем тук
Алек я гледаше поразен:
— Ама ти сериозно ли говориш?
— А защо не?
— Не разбирам какво можеш ТИ да харесваш на тоя варварски и примитивен свят?…
— А какво да харесвам на вашия рай?… Разбери, Алек, човек не може и не бива да живее в рай… Човек трябва само да се стреми към него…
— Нима искаш да кажеш, че живеем без никакви стремежи? — попита Алек смаяно.
— Всички наши стремежи са отправени към нашето благополучие — отвърна спокойно девойката. — Или към нашето щастие, както казвате вие… И в тоя стремеж ние сме загубили много по-ценни неща, Алек… Ние сме загубили пеперудите… Ние сме загубили светулките и щурците. Най-важното — ние сме загубили любовта…
— Не сме я загубили, Ина. Но сме я направили само по-човешка…
— Какво значи по-човешка?
— Много по-съвършена… Много по-всеотдайна и нежна… Лишена от мрачния егоизъм на притежанието…
— Не! — изкрещя тя.
— Какво — не?
— Искам да бъде надчовешка!… Искам да бъде над всичко!… Искам да бъде истинска!…
— Истинска не значи варварска, Ина!…
— Ти не разбираш, Алек… Както не разбирах и аз… Аз видях тука човек, който е готов да умре за любовта си… У нас много отдавна вече никой не е готов да умира за нищо…
— Ина, ти не знаеш какво говориш! — прекъсна я професорът. — Та нали това е смисълът на целия човешки прогрес?… Хората да бъдат щастливи без страшната угроза на страданието и смъртта…
— Аз не говоря с вас, професор Хемниц! — отвърна рязко девойката.
— И на мен не ми се водят такива примитивни дискусии! — заяви професорът. — Аз имам просто заповед да те върна в нашето време…
— Не! — отказа девойката решително. — Аз съм дала тук обещание… Тоя път ще се върнете без мене…
Нещо студено блесна в погледа на професора. Той бръкна в джоба си и извади нещо като електрическо фенерче. Ина знаеше какво е то, просто се вцепени на мястото си.
— Моля ви, професор Хемниц! Ще стане нещастие… Той ще се…
Но не успя дори да се доизкаже. От инструмента лумна жълта светлина, колената й сякаш омекнаха, тя се отпусна без свяст върху пожълтялата трева. Лицето на Алек бе потъмняло съвсем, той гледаше мрачно професора.
— Не съм съгласен с вас, професор Хемниц! Това е насилие.
— Имам разрешение от Съвета! — измърмори нервно професорът. — Нямаме повече никакво време за губене…
— И все пак това е насилие върху човек… Най-отвратителното престъпление… Ние можехме да я убедим…
— Алек, не виждаш ли, че тя не е с ума си! Тя е като омагьосана, както казват диваците… Не можехме да я убедим…