Над всичко
Шрифт:
— Изглежда, че моето време няма нужда от вашите приказки… Те само ни объркват…
Тя все тъй мълчаливо вървеше напред. Нейната проклета машина не беше много далече. Скрита зад силовото поле, тя беше невидима за очите на хората. А пътуването траеше толкова кратко, толкова невероятно кратко, сякаш вековете бяха наслагани един върху друг като прозирно тънка хартия.
Изведнъж тя трепна и спря.
— Пеперудата! — пророни Ина с притаен дъх.
Голямата жълта пеперуда се премяташе в някакво упоение из прозрачния въздух.
— Съвсем същата! — повтори тя.
Първата пеперуда, която бе срещнала в живота си, тази, която
4
Тя се завърна. Дори не разбра как стана това — с такава лекота пеперудата я бе победила. Просто се усмихна и отстъпи. И тръгна по обратния път с малко срам в душата си и повечко гордост. В края на краищата тия — великолепните психолози — да не си въобразяват, че всичко знаят.
Изминаха три спокойни дни. Просто живееха в дълбоката тишина край леса, почти не говореха. Баян отново носеше фазани, скубеше ги жестоко пред очите й. Тя не протестираше. След това дълго и старателно ги препържваше с прясно масло, докато добият цвета на ба-кър и злато. Тя покорно ядеше. Понякога тъмните й очи ставаха по-тъмни, тя се мъчеше да ги скрие. В такива мигове и той се отдалечаваше, оставяше я самичка, уплашен да не я загуби. Той вече разбираше, че рано или късно ще дойде тоя час, но не искаше да мисли за него.
На третия ден тя му каза:
— Баян, искам да видя хора.
— Какви хора? — трепна той.
— Обикновени хора… От твоето племе…
Баян дълго мълча.
— Не знам — каза той най-сетне. — Те ще те помислят за византийка. И ще ни прокълнат и двамата.
— Искам, Баян…
— Щом искаш — въздъхна той примирено.
В края на краищата Ина се съгласи да види селото отдалече — от покрайнините на леса. Просто да го зърне. Тръгнаха още същия ден и с хиляди предпазливости. Вървяха през горичките, по хълмовете, обрасли с храсталаци. Навсякъде избягваха пътеките и откритите места. Беше спокоен и тих ден без никакво облаче по небето, без никакъв повей на ветрове — топъл ден, потънал в следобедна дрямка. Най-после навлязоха в дъбовата гора, която граничеше със селото. Беше глуха и влажна като стария лес, стъпките меко потъваха в изгнила шума. Тежката сянка бе погасила всяка друга растителност — само тук-таме се мяркаха белите или ръждиви шапчици на гъбите. Баян пристъпваше все по-бавно и по-предпазливо. И най-сетне спря.
— Ела — каза той тихо.
И посочи с пръст. В малката котловинка наистина жълтееха сламените покриви на селото. Никак не беше далече. Ясно се виждаха фигурите на хората, които бродеха из дворовете без огради. Бяха повечето жени и старици. Ина жадно гледаше своите далечни сестри. Бяха всичките руси, доста високи и едри, с дълги рокли, препасани здраво през кръста. Тя чуваше гласовете им, мощни и гърлени, изпълнени с някаква притаена сила и жажда. Усещаше как леко настръхва при тия звуци. Чуваше и крясъка на децата, дрънкането на съдовете, врещенето на козите. За тях това бе обикновен, спокоен, мирен ден, дълъг като вечността, изпълнен с предчувствията за сладката нощ. Обзе я внезапно някакво мъка, която сякаш идваше от кръвта — от същата червена и гъста кръв, по-жива и от хората, с памет, която идваше от най-далечните векове.
— Да вървим — изрече тя внезапно.
Отново тръгнаха през леса, мълчаливи
— Баян, вашите жени са много силни…
Той кимна спокойно:
— Да, вярно е… Баща ми каза веднъж, че в жените е нашата сила. Те умеят да раждат… И раждат все хубави и здрави деца… Той каза, че никой не може да изтреби нашите племена… Жените ни винаги раждат.
— Ти не се ли страхуваш малко от тях? — запита Ина внезапно.
— Да се страхувам ли?
— Те са по-силни от вас… Те биха презрели мъж от моето време.
Той се усмихна:
— Не вярвам… Те не обичат груби мъже… И не винаги изглеждат такива… Поне девойките. Когато ги наближи момък, те приличат на гълъбици, толкова са плачи и кротки…
— Преструват се — заяви Ина враждебно.
Върнаха се мълчаливо в хижата. Вечерта, както винаги, тя седна на еленовата кожа край вратата, подпря с юмруче малката си брадичка. Баян разказваше своите приказки. Беше нощ като всички, много по-синя от нощите в нейния свят, много по-тиха, макар че щурците цвъртяха упоително и глухо се обаждаха нощните птици. Тя слушаше разсеяно. Усещаше тая нощ с цялата си душа любовта около себе си — светулките, които се търсеха в мрака със сините си фенерчета, щурците, които се мамеха с песните си, птиците, които отмалели се зовяха. Никой не спеше в тая нощ, всички се търсеха. Тя почти загуби тънката нишка на приказката. И внезапно се обади:
— Баян, вашите приказки не са измислени от жени, както ти казваш… Вашите приказки са измислени от мъже.
— Защо, Ина?
— Ами приказките са като сънищата и мечтите… А вашите жени са твърде примитивни, за да имат сънища и мечти.
— Тая дума лоша ли е?
— Не знам — отвърна тя неспокойно. — Но в нашето време не се споменава за хубаво… Пък може и да не сме прави.
— Не те разбирам.
— Та как ще ме разбереш? — нещо гневно трепна в гласа й. — Нашите биолози превърнаха хромозомите в бойно поле… Режат, прибавят… Аз вече не знам коя съм, откъде идвам, колко съм истинска…
— Ти си най-истинската. И щом вашето време е родило девойка като тебе, то е безкрайно по-велико от нашето.
Тая нощ и двамата спаха много неспокойно. Баян стана още в тъмно, за да обиколи капаните. Намери в тях само един заек, преряза с нож гърлото му, спокойно почака, докато му изтече кръвта. Много му се искаше да прескочи до поляната на фазаните — Ина ги предпочиташе пред жилавото месо на зайците. Но това означаваше да загуби време, а той бързаше… Да, бързаше да се върне при нея, страхуваше се да я остави самичка.
Хижата изглеждаше съвсем тиха, навярно девойката още не се бе събудила. Баян закачи заека на клоните и започна ловко да го дере. От време на време се обръщаше и поглеждаше към вратата — нямаше ли да скръцне, нямаше ли най-сетне да се отвори. И изведнъж забеляза, че от комина на хижата излиза слаб дим. Ясно — станала е, опитва се да запали пещта. Необяснима нежност нахлу в сърцето му — не просто нежност към жена, нежност към несръчно дете. Той се усмихна и влезе в хижата. Ина наистина бе клекнала пред пещта и както миналия път неуспешно се опитваше да я запали.