Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Лок завъртя намотката на пръста си и въздъхна.

— Нещо около Рийз може ли да ни помогне в момента?

— Тоест, пак да го арестуваме? Съмнявам се. Но снощи си помислих, че не е зле големият шеф да проумее как започна всичко.

— Ейб, всичко започна с линчуването на Артър Уейд. И ще свърши, когато намерим оня тип — водача на тълпата.

— Сериозно ли вярваш в това?

— Ами да, Ейб, вярвам. Други хора също.

Глицки си пое дъх и бавно издиша. Още не бе свикнал с така наречената си роля на лидер и по душа си оставаше улично ченге, — защитник на жертвите, търсач на доказателства.

Човек, който арестува. Опитът и обучението му бяха свързани изцяло с налагането на закона, не с измислянето или тълкуването му. Но сега беше началник на отдел и в дъха на промените долавяше гнила смрад.

— Крис, снощи вече споменах, че разследваме случая.

Лок се наведе към него през бюрото.

— Ейб, не знам дали само това ще стигне. Съмнявам се да е достатъчно.

13.

Ръката на Ший посегна към телефона.

Бе вдигнал щорите на два прозореца, за да добие представа какво ставаше навън. Не изключваше телевизора.

И реши, че всъщност му остава само едно — да повика полицията и да се предаде, за да им обясни какво се случи наистина. Докато се бавеше, нещата наоколо все повече заприличваха на свличаща се лавина и налудничавото тълкуване на снимката се вкореняваше в главите на хората. Трябваше да спре това _веднага_. Вдигна слушалката.

Изведнъж лицето на Филип Мохандас запълни екрана. Мохандас беше водач на движението „Африканска нация“, символ на афроамериканския сепаратизъм. В доктората си Ший бе отделил цяла глава на този човек — „От сегрегация към интеграция и обратно“. Сега лицето на екрана прикова вниманието му. Също като кмета преди малко, Мохандас говореше някъде навън, май в един от кварталите, строени по проект на градската управа. Включиха гласа му по средата на изречението:

„… и ние _не вярваме_, че властите на белите хора не знаят кой е насъскал тълпата, убила Артър Уейд. _Не приемаме_ техните лъжи. _Не вярваме_ в техния стремеж да накажат виновните, защото законът на белия човек не наказва бели хора. Ако искаме правосъдие, трябва сами да го постигнем. Ако си искаме обратно властта над улицата, трябва сами да си я вземем!“

Лъщящото лице се завъртя. Изглежда Мохандас инстинктивно усещаше откъде го следи камерата.

„Ей ти, където ще да си — посочи той Ший през екрана. — Ще те намерим. И ще си платиш.“

Камерата се завъртя и Ший отново видя лицето си, увеличено до размазване на подробностите. Операторът отдалечи образа и коментаторите забърбориха оживено, макар че Ший вече не се нуждаеше от обяснения. Лицето му заемаше средата на обява за издирване, предлагаща награда от сто хиляди долара.

Внезапно пак започна да чува гласовете.

„… и отричат, че всъщност поръчват убийството на този мъж? Правилно ли те разбрах, Карън?“

„Точно така, Марк, но тук, по улиците, се чуват подмятания, че парите са за онзи, който убие мъжа. Дори ако някой се добере до него след задържането му под стража, дори ако е в затвора…“

Ший пусна слушалката върху вилката на апарата. Идеята да се предаде на полицията вече не беше най-доброто хрумване.

Доколкото си спомняше, Мелъни Синклер никога не бе постъпвала лошо. По-точно, преди да се запознае с Кевин Ший. А сега… струваше й се, че _всичко_, което направи, тръгва все

по-зле. Въобще не искаше той пак да й се разсърди до полуда, не искаше за нищо да го обвинява, не искаше да го притиска в ъгъла. Наложи й се да стигне до извода, че точно със същото държание го загуби.

Но после видя по телевизията какво е направил снощи, поне така изглеждаше. Не вярваше, не можеше да е Кевин. Но какво друго й оставаше?

Преди да срещне Кевин Ший, Мелъни поне се опитваше да постъпва правилно и това за нея беше съвсем естествено. Завърши гимназия само с отлични оценки. Прибираше старателно обувките си в шкафчето под закачалките с цветни лепенки, на които висяха подредени рокли, поли, панталони, блузи, жакети, пуловери, жилетки. Всяка вечер прокарваше гребена по стотина пъти през косата си, усмихваше се без усилия и беше ценна придобивка за всяка организация, в която би решила да се включи. Обичаше родителите си и по-малките си брат и сестра, а те й отвръщаха със същото.

И досега, вече на двайсет и една години, в гладката тъкан на живота й се бе появила само една неприятна гънка — Кевин Ший, в повечето неща пълна нейна противоположност. Но нали полюсите се привличат?

Би трябвало да им върви заедно. На възраст беше подходящ за нея, несемеен и просто излъчваше изисканост, предполагаща и житейски опит. Каквито и да бяха недостатъците му (но нито един _прекалено_ сериозен), тя охотно би му помогнала да се отърве от тях и така да заслужи неговото уважение и обич. И _отгоре на всичко_, ако си признаеше искрено, изпитваше особено силно чувствено влечение към него. Знаеше колко важно е това.

Е, не си представяше доколко е важно, защото дотогава беше девствена. Бе решила, че тъкмо Кевин Ший е мъжът, който ще я дефлорира и после ще се ожени за нея. Мелъни Синклер твърдо вярваше в старомодните ценности и добродетели, като всички други в семейството й.

И няколко месеца като че всичко беше наред. Мелъни имаше добра наследственост — блестяща кестенява коса, прекрасни гърди, хубави крака. Смятаха я за разкошно маце и тя съзнаваше това. Сама се остави Кевин Ший да я свали. После, пет месеца след първата им среща, два месеца след първата любовна нощ и преди три седмици, той я отпрати.

Ей така.

Съжалявал, но не я обичал и нямал никакво желание да се променя. Например, не искал да се отказва от пиенето. Дори каза, че тя трябвало да се замисли и малко да се отрака. Заяви, че било чудесно хората да се развиват, но не и да гонят съвършенството. Нали е недостижимо. Дори е досадно. Но развитието поне било възможно. Човек би могъл да се стреми към това.

Ами, да върви по дяволите! Отначало тя побесня. Всички тези увъртания бяха фалшиви.

Но я болеше. Божичко, как се измъчваше! И тя имаше чувства…

Сега пък оплеска всичко още по-зле. Да му се обади така… а само си мислеше, че може би трябва да направи нещо за него.

Но не успя да се въздържи от този назидателен тон. Защо се държа така? Нали го обича. _Знаеше_, че не е направил каквото му приписват, но просто се опитваше да му внуши колко _сериозно_ е загазил. И си въобразяваше, че той ще разбере, че не е нужно да му обяснява. Беше достатъчно способен да разсъждава. Но каквато си е тъпа, не знае кога да спре с поученията. Отново го загуби…