Неизбежно правосъдие
Шрифт:
— Ей, я го вижте тоя! — извика той. — Направо не си _вярвам_ на очите.
Кевин Ший често си повтаряше, че скоро ще си нагласи живота, ще защити проклетата си теза и дори ще вземе доктората. После може би ще си намери някъде работа като преподавател или нещо подобно, стига да му остава време за по едно-две питиета и да не искат да си влага душата в бачкането. Повече нямаше да си раздава душата. По този въпрос беше непреклонен.
Но засега му идваше прекалено дори да размишлява за всичко това. Твърде много промени.
Но не можеше да понася и ставащото пред очите му.
Добре поне, че се отърва от Нийл Йънг, но тези приятелчета вече взеха да се изхвърлят. Чернилките това, чернилките онова. Мразеше тази дума — за Бога, достатъчно му я набиваха в главата, докато порасне. Но сега започна да се плаши. Трудно вярваше, че хората могат да крещят такива щуротии в днешния Сан Франциско. А онзи смотаняк на бара направо откачаше.
Писна му. Кевин Ший реши да се махне по-далеч оттук.
Алармата цепеше въздуха.
Макей скочи от плота и си запробива път през тълпата. Братовчед му Мюлън и останалите го последваха. Дори Джейми О’Тул прескочи бара и се присъедини към тях.
Макей дръпна вратата и се озова на здрачната улица.
Смутеният Артър Уейд се обърна и разпери ръце, като че казваше: „Е, какво мога да направя?“ Опита се да надвика пищящата аларма.
Макей го налетя, преди да изрече нещо, бутна го настрана от колата.
— Ти к’во си мислиш, че правиш тука бе, мътните те взели?
— Ей!
Уейд не отвърна на грубостта. Никак не му хареса да го бутат, но ставаше явно недоразумение. Щеше да обясни положението на този сприхав тип.
— Това е моята кола. Заключих се…
Макей отново го тласна с две ръце, залепи го за спрелия отзад камион.
— Значи твоята кола, а! На баба ми хвърчилото. — Извърна се и кресна: — Негрото разправя, че колата е негова. Аз пък викам, че ни будалка.
Алармата не спираше да пищи.
— Казвам ви — тоя _краде_ колата!
Уейд се изправи и си наложи спокойствие. Вече десетина мъже бяха излезли от кръчмата, след тях идваха още. А пияният напираше към него. Ставаше лошо. Не му харесваше да се държи така, но за предпочитане пред храбростта беше да се махне и да се върне за колата, когато нещата си влязат в коловоза.
— Ей, ти къде си тръгнал бе? Накъде така се разбърза?
Крачка назад. Още една. Вдигна ръце, както отстъпваше.
— Вижте какво, сега ще си отида, не искам неприятности…
Пияният се лепна за него.
— А, не щеш неприятности, значи? И значи, не щеш да я гепиш тая колица?
Втурна се към него, пак го блъсна. А отзад някой му препречи пътя.
— Ей, хора, вижте сега…
Този път го бутнаха в гърба. А пияният ревеше в лицето му:
— И човек да пречукате, все тая! К’вото искате си правите, мамицата ви!…
Дори в оглушителния шум от алармата се чу друг звук — витрината на магазина се пръсна в дъжд от стъкълца.
Насилието на ужасния шум над слуха им, бъркотията, разбиването на огромната витрина, приливът на алкохол и хормони в кръвта — всичко напираше да избухне миг по миг.
Сега О’Тул стоеше във витрината и смъкваше нещо, окачено високо на стената. По дяволите, какво беше това? Въже ли?
Въже. Тежка намотка дебело найлоново въже.
Кевин Ший чуваше виковете и пищящата аларма навън. Да му се не види, какво ставаше там? Каквото и да беше, множеството продължаваше да се излива на улицата през изхода, сякаш някой беше отпушил буре.
Тръгнал към вратата, за да се махне, Ший попадна в напиращия поток. Идващите отзад го притискаха в тълпата, принуждаваха го да се движи с всички, подвикваха:
— Айде бе, размърдайте се, айде _по-живо_!
После и крясъкът откъм улицата, още невидима за Ший, смразил кръвта му:
— Дръжте го! Да не се измъкне тоя!
Артър Уейд беше силен и ловък мъж. Когато успееше да отдели малко време, тренираше — поне три пъти седмично — горе в заличката, оборудвана от „Ренд и Джекмън“ с уреди на „Наутилъс“. Според измерванията, телесните му мазнини не надхвърляха елегантните четиринайсет процента и още тежеше същите осемдесет и осем килограма, поддържани и докато играеше бейзбол в отбора на Северозападния университет през последните две години.
Но тук обратът настъпи твърде бързо, изненада го. Нещо твърдо се стовари зад ухото му и го отхвърли болезнено върху пикапа, до който бе спрял колата си.
— Ей!…
Отгоре го притисна някой. Още един. Забиваха юмруци в ребрата му.
Но какво ставаше тук? Нямаше време да се чуди. Блъсна с лакът някакъв мъж, друг, освободи ръцете си и замахна към трети.
Но те го връхлитаха неудържимо — десет, двайсет, дори повече.
Единият от ударените пак налетя и го уцели ниско, в слабините. Уейд се сви. Нямаше начин да ги надвие. Извъртя се и рязко вдигна коляно, блъсна нечия челюст. Срита друг и изскочи на улицата.
Но те заобикаляха колите, преследваха го и на платното. Наоколо отекваха клаксони, но всеки гледаше по-бързо да заобиколи тълпата и нямаше никакво намерение да спре. Уейд блъсна с все сила първия изпречил му се човек, но онзи беше твърде едър и не падна. Някой го сграбчи за яката отзад и дръпна, едва не го задуши.
— Ей, дяволите да ви вземат!…
— Я млъквай.
— Дръжте го! Не го пускайте!
Ритаха го по краката. Притиснаха го отвсякъде, заклещиха го между неговата кола и камиона. Той се обърна, удари с ръба на дланта си хваналата яката му ръка и чу пукот. За миг натискът на множеството спря. Стъпи върху калника на камиона и се прехвърли над покрива на колата си. Стъпалото му се подгъна, когато скочи на улицата.