Неизбежно правосъдие

Лескроарт Джон

Колите спираха по дясното платно, заобикаляха, вече се натрупваше задръстване. Той направи снимка, отписа я предварително и стигна до отсрещния тротоар. Нямаше начин да види нещо през тълпата, затова се качи върху предния капак на паркирана кола.

Е, ако човек искаше да напредне в живота, можеше и да рискува.

Най-после видя какво имаше отпред.

Тълпата около него се лашкаше напред-назад и люлееше колата, на която той стоеше. Не знаеше колко време му остава, преди някой да види с какво се занимава…

Но

там отпред някакво момче бе обгърнало с ръце краката на обесен и посягаше с нож към гърлото му. Господи, какъв кадър! Случва се веднъж в живота.

Ръцете му трепереха, но трябваше да фокусира обектива, трябваше да отдели тези секунди.

Ето! Вече има една.

Щрак! Още една.

Отдолу някой вече посягаше към него, развика се:

— Хванете го тоя!

Той срита ръката на мъжа, прескочи покрива на колата, отблъсна се от задния капак и се втурна да бяга. След три минути си беше вкъщи.

5.

Тълпата го наобиколи. Някой ритна Ший по коляното. Ножът падна и изтрака на улицата. Над себе си чу скърцане и гърлен звук — дълбоко „хннх“. Въжето отново бе поело цялата тежест на мъжа.

Хората, които досега държаха въжето, връхлетяха Ший. Един остана да увие другия край около стърчащ наблизо противопожарен кран.

Ший сграбчи ножа, хвърли се към най-близкия и удари с острието по ръката, държаща въжето. Онзи кресна и за миг се дръпна.

Някой пак блъсна Ший. Усети юмруците им по тялото си. Заби ножа напред, но някой го ритна по китката. Чу звука от падането на ножа. Ритнаха го по главата. Още веднъж. Мрак.

Сред далечния вой на първите сирени и неуморния вопъл на алармата, тълпата безредно се пръскаше по „Гиъри“, по пресечките на Второ, към задни дворове и между кофи за боклук. Докато се опомняше, Ший чуваше уплашени гласове, тропот на обувки. Хората се разбягваха.

Надигна се на колене и се помъчи да различи нещо пред себе си. Пребилите го мъже бяха успели да му навредят — усещаше по лицето си кора от засъхваща кръв, май имаше счупени ребра, а и лявата му ръка не беше наред. Опита се да я вдигне, но тя си висеше край тялото.

Въжето още беше вързано за противопожарния кран.

Вдигна очи към обесения, който вече имаше безнадеждно мъртвешки вид. Ший се насили да припълзи към крана. Може би още имаше надежда да спаси живота на жертвата, ако успее да разхлаби въжето. Зачовърка сплетените възли около крана, но тежестта на чернокожия мъж обтягаше въжето и нямаше как с едната си здрава ръка дори да започне отнякъде. Възлите не поддаваха.

Лявата му ръка беше туптящ, безполезен товар. Но все пак се опита да я използва — дръпна въжето с дясната, за да намали напрежението и с наранената се опита да развърже един възел.

Дръпна. Още нещо поддаде в ръката му и той неволно изпищя, причерня му пред очите и се

смъкна на колене за секунда. Главата му се клатеше на раменете и докато скърцаше със зъби, чу още някакъв звук.

Откъм „Гиъри“ завиха светещи фарове, изскърцаха гуми — колата се насочи право към него. Спря, отвори се врата, някой излезе, а от открития багажник скочиха още двама мъже.

— Слава Богу! Момчета, трябва да…

Но те не слушаха. Единият го сграбчи за подутата ръка, друг го хвана за крака и дръпна.

— Ама какво?…

Вече го пренасяха отзад в камиона. Тримата го притиснаха, за да не мърда.

— Прибрахте ли го? — подвикна шофьорът и преди да изчака отговор, гумите пак изскърцаха бясно.

Единият от мъжете блъсна главата на Ший в каросерията.

— Нищо не знаеш — каза натъртено. — Само нещо да шукнеш и се брой мъртъв. Ще те намерим, където ще да си.

Камионът ускоряваше, зави, след малко сви отново. Ший се напъваше да разбере къде минаваха, както лежеше безпомощен. Хваналите го мъже дишаха тежко.

После, не разбра дали по някакъв сигнал, но камионът забави и накрая спря. С последна заплаха да го пречукат, ако изтърве и думица, те го изхвърлиха и изчезнаха сред дъжд от разпръснати камъчета и миризмата на прегоряла от триене гума.

Сряда, 29 юни

6.

— Крис, какво има?

— Има гражданска война, Илейн. Включен ли ти е телевизорът?

— Почти никога не го пускам.

— Е, сега погледни. Веднага. Ще почакам.

— По кой канал?

— По който искаш.

Тя спеше допреди малко. Събуди я обаждането на нейния шеф и самозван наставник, районния прокурор на Сан Франциско — Крис Лок, проявяващ особен интерес към подчинената си Илейн Уейджър.

И тя, като Лок, беше чернокожа. Освен това се отличаваше с интелекта си — на двайсет и осем години вече беше добра юристка и известна с твърдите си похвати прокурорка. Към това се прибавяше и несъмнената привлекателност — кожа като фин италиански мрамор, дългокрако тяло с тънко кръстче, лице на асирийка. Обаче за Лок по-важна от всички тези достойнства беше майката на Илейн, Лорета Уейджър, сенаторка на Съединените щати, първата афроамериканка, представяща в това законодателно събрание щата Калифорния.

Илейн докосна пода с босите си пети. На себе си имаше само мъжка тениска с емблемата на „Уориърс“. Събуждаше се в движение и вече смътно осъзнаваше многогласния хор на сирените долу, в града. Светещият часовник на тоалетната масичка показваше дванайсет часа и четиринайсет минути. Апартаментът с една спалня беше на дванайсетия етаж, няколко квартала северно от „Гиъри“, на улица „Франклин“ до парка Лафайет. Надникна през прозореца и забеляза огньове само на две-три пресечки от своя блок. На юг небето също бе оранжево.