Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Мислех, че не познаваш Оуен Неш — тонът на Харди подхождаше повече на прокурор. Ако Фаулър беше виновен и се опитваше да го прикрие, не искаше да има нищо общо с това.
— Казах, че никога не съм се срещал с него, Диз. Знам кой е.
Харди се изправи, отиде до прозореца, погледна навън към високите облаци и поклати глава.
— Не е вярно, Анди. Каза, че си разбрал, че Оуен се е виждал с Мей, чак след като бил убит.
Съдията не изглеждаше прекалено развълнуван.
— Така ли? Не си
Харди отново седна от другата страна на масата.
— Анди, виж. Трябва да си спомниш. Казвал ли си на някой друг, че не си знаел кой е Неш, че не си го познавал или нещо от сорта?
— Не знам. Вероятно, когато ме разпитваха за гаранцията. Трябва да съм казвал.
— Господи — възкликна Харди. Той прелистваше папката. Имаше раздели с етикети с още имена, които не беше прегледал. Имаше предчувствието, че в повечето от тях щеше да се поставя под съмнение моралния облик на съдията. Щяха да хвърлят кал и Анди сам им беше дал лопатата.
— Никога не съм мислел, че ще изкопаят Търкъл, Диз. А когато кажеш някоя лъжа, по-добре да се придържаш към нея. Не изглежда добре, знам, но това не означава…
Харди махна с ръка.
— Защо изобщо е трябвало да лъжеш?
Фаулър вдигна длани нагоре.
— Поради същата причина, поради която отидох в Ню Йорк при Търкъл, Диз. Изглеждаше ужасно. Срамно. Знаех дяволски добре как щеше да се погледне на всичко това, ако излезеше наяве.
— И това е толкова важно, нали? Как ще се погледне.
Но Анди Фаулър ненапразно бе бил съдия през по-голямата част от живота си. Челюстта му се стегна.
— Не се отказваш изведнъж от всичко, Диз. Опитваш се да запазиш онова, което ти е останало.
— Е, и какво още ти е останало, Анди? Кажи ми.
— Това, че нищо не може да докаже, че аз съм го извършил. Защо сам да признавам нещо, което да ме свърже с Оуен Неш?
— Ами може би именно това си се опитал да избегнеш, когато си излъгал. Невинните хора не лъжат…
— Не на мен тия, Диз. Разбира се, че лъжат. Невинните хора непрекъснато лъжат и ти го знаеш.
Харди знаеше, че е прав.
— Добре, Анди, но ще се съгласиш, че това те прави да изглеждаш виновен, а именно това как изглеждаш, ще има значение пред съдебните заседатели.
Фаулър кимна.
— Беше една логична лъжа, а фактът, че я повторих няколко пъти, е обясним. Исках да прикрия срамната истина, както се опитах да ти кажа. Това не означава, че съм убил някого.
— Анди, вече не става дума за срам.
— Знам. Разбрах — съдията се загледа през прозореца, после отново погледна към затворената врата. — Те наистина са решили да смъкнат величието, нали?
— И за това не става дума, Анди.
Фаулър размаха пръст.
— Не се заблуждавай, Диз. Точно за това става дума.
— Да се върнем към фактите,
Фаулър дръпна папката пред себе си.
— Това е бележника на бюрото в кабинета ми тук, в съда — той се замисли за миг. — Денят, когато си подадох оставката, когато историята за гаранцията на Мей излезе наяве. Стоях далече от Палатата, докато нещата не поутихнаха. Спомняш ли си?
Харди си спомняше.
— Действали са светкавично. Дойдох и си прибрах нещата следващата седмица. Някой още тогава е бил решил, че аз съм убил Неш.
— Пулиъс — отвърна Харди. — Прилича на нея. Първо си измисля теория, после намира доказателства в нейна подкрепа. Някой трябва да й каже, че прави нещата отзад напред — Харди дръпна папката, обратно пред себе си, изведнъж му хрумна нещо. — Това означава, че са влезли в кабинета ти без твое разрешение, вероятно и без заповед за обиск?
Фаулър поклати глава. Беше наясно с процедурата.
— Не бързай да се надяваш, Диз. Вероятно доказателството ще бъде допуснато в съда. В Калифорния работодателите притежават правото на собственост върху недвижимото си имущество. В моя случай, градската и областната управа имат правото да влизат в кабинета ми в Съдебната палата по всяко време. Именно поради това си бях донесъл собствено бюро. То е моя лична собственост. Ако го заключа, имат нужда от заповед, за да го обискират. Но всичко отгоре по него им е на разположение — лицето му просветна. — Не е чак толкова страшно, Диз. Можем да обърнем нещата, че не съм взел нищо със себе си, защото не съм имал нищо за криене.
Харди знаеше, че обвинението можеше да обори с това, че съдията бе толкова арогантен, та изобщо не си е помислил, че някой би дръзнал да претърсва кабинета му, макар технически погледнато той да е бил общинска собственост. Но си замълча.
— Е, да предположим, че бъде прието за доказателство, какво означава това, Анди? О. Н. довечера — „Елоиз“?
— Един познат от клуба… — започна той.
— Какъв клуб?
— „Олимпик“. Едно от момчетата каза, че било поканено на някакъв благотворителен прием на яхтата на Неш „Елоиз“, това беше някъде през март или април, мисля.
Харди провери.
— Шестнайсети май — горе-долу месец преди убийството.
Точността не трогна кой знае колко Фаулър.
— Добре, май. Както и да е, реших, че мога да отида и да видя прочутия кучи син — той поклати глава. — После се отказах.
— Защо?
— Не знам. Поради ред причини, предполагам. Помислих си, че и Мей може да е там, а не смятах, че ще мога да преживея да я видя с него.
Харди отново отиде до прозореца. От флуоресцентните отблясъци по масата главата му отново бе започнала да пулсира. Постоя с гръб за миг, после се извърна.