Неоспоримо доказателство

Лескроарт Джон

— Неофициално. Всичко, което някога изобщо ти кажа. Изцяло и абсолютно неофициално. Ясно ли е?

Елиът, в интерес на истината, не блъфира много, въпреки че се опита да пробута срамежливата си усмивка.

— Редакторът ми не би публикувал материала, ако източника не е упоменат. Не ми казахте да не използвам името ви.

Харди вдигна ръка.

— Не ме е грижа каква е политиката ви. Там, където работя, си имаме наша.

Елиът повдигна рамене.

— Имах нужда…

Харди го прекъсна:

— Можеше да постигнеш

същото, ако беше откровен с мен. Аз съм доста разумен човек, но съм и опасен противник.

Елиът се бе отдръпнал назад, с широко отворени очи.

— Ако това е заплаха… — започна той, после млъкна.

За своя изненада Харди забеляза, че ръцете на Елиът върху бюрото треперят. Момчето беше уплашено. Нещо вътре в Харди го подтикваше да го сграбчи за гушата, но Елиът му бе харесал онази вечер и треперещите ръце охладиха настървението му.

Той седна, подпря лакти на бюрото.

— Не е заплаха. Един съвет, и толкова. Не си създавай неприятели, от които нямаш нужда. Това е голям град. Хората залагат само на сигурно, дори и симпатични типове като мен — Харди го дари с ослепителна усмивка. — Сега аз искам да ми направиш една услуга.

Елиът отново бавно се приведе напред.

— Ако мога. Струва ми се, че ви дължа една.

— Точно така — отвърна Харди.

— Оуен Неш — гласът на Джеф Елиът беше пресипнал от вълнение.

— Къде се намираш сега? — Харди, седнал зад бюрото си, бутна встрани една от папките и се завъртя на стола, за да погледне през прозореца. От мрачно, по-мрачно. Беше накарал Елиът да отиде до отдел „Изчезнали“ и да провери дали не е съобщавано за изчезването на едра жена или едър мъж — някой с голяма ръка.

— Долу съм. Съобщили току-що тази сутрин.

— Съвпада по време — отвърна Харди. Отдел „Изчезнали“ няма да се захване с изчезването на някой, докато не изминеха три дни.

— Точно така. Обадил се е някакъв човек, чакай секунда, някакъв мъж на име Кен Фарис, телефон… имаш ли писалка?

Харди записа телефона.

— Оуен Неш и този номер. Нещо друго?

— Имат десет изчезнали деца и три забегнали или изчезнали съпруги — всичките в рамките на нормалните размери. Но Оуен Неш е единственият изчезнал мъж за тази седмица. Това не се случва много често. Истинско начало.

— Може и да е начало, но нищо повече, Джеф. Ала вероятно важно, много важно начало.

— Засега — отвърна Елиът. — Но защо просто не слезеш и не поразпиташ сам?

Харди въздъхна. Защо да се забърква?

— Политика — отвърна той. — Но идеята не е лоша. Де да беше моя!

— Е, какво ще правим сега?

— Ти нищо. Аз ще се заема по-нататък, а ти ще чакаш да ти се обадя, разбрано? А може и да не ти се обадя.

— Но ако се окаже горещ материал?

— Твой е. Такава е уговорката.

Харди не бе имал намерение да споменава нищо пред никого, но Драйсдейл провря глава през вратата му,

миг след като затвори.

— Просто минавам на визитация — каза той. — По-добре ли си днес?

— Имат изчезнал мъж.

Драйсдейл се намръщи и се облегна на касата.

— Кои?

— Отдел „Изчезнали“.

— Това има ли някакво пряко отношение към двете дузини папки, които виждам толкова очебийно изложени на показ върху бюрото ти?

— Не, нито пряко, нито непряко — ухили се Харди.

Драйсдейл влезе и бутна вратата след себе си.

— Диз, направи си една услуга, а? Разкарай няколко от тези — той вдигна част от купа с папки и го тръшна по средата на бюрото. — Дай ми някаква бройка, така че да мога да изтъкна работното ти натоварване и да кажа: „Този човек се бъхти като товарен кон в мина, нека да му дадем шанс да се изяви“.

Харди завъртя нефритеното преспапие, което сега изпълняваше предназначението си на неговото бюро.

— Добре, Арт. Добре.

— Благодаря ти — Драйсдейл понечи да си тръгне, но Харди го извика обратно.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за Елизабет Пулиъс?

— Мога да ти кажа много неща за нея. Защо?

— Доста ме агитира вчера, изневиделица.

— Може да те смята за готин.

— Имах чувството, че не страда от липса на мъже.

Драйсдейл кимна и се облегна на вратата. Беше бръкнал с ръце в джобовете, единият крак кръстосан върху другия, въплъщение на отпуснатостта.

— Не, не страда от липса на мъже.

— Е, каква е историята й? Защо се е наежила толкова?

Като се огледа из коридора, Драйсдейл затвори вратата, възседна един от столовете срещу бюрото на Харди и се загледа през прозореца към сивотата навън. Пое си дълбоко въздух.

— Майка й е била изнасилена и убита от някакъв тип, пуснат условно три дни, преди да го извърши. Бил образцов затворник, осъден за изнасилване. Излежал четири години и го освободили за добро държание. Мисля, че е оставило отпечатък върху нея — Харди подсвирна. — Е, предполагам, че всички ние се мотивираме от нещо, но повечето от работещите тук смятат, че Пулиъс малко се поувлича — Драйсдейл се изправи и се протегна. — Както и да е, факт е, че ако искам да пратя някого в пандиза, винаги мога да разчитам на нея. Недей да се сближаваш много-много с Елизабет. Тя е твърде праволинейна.

Харди вдигна лявата си ръка, онази, на която носеше халката си.

— Аз съм младоженец, Арт. Не съм за продан.

— Бих се обзаложил, че за нея това няма кой знае какво значение.

Първото нещо, което Харди направи, след като началникът му си излезе, бе да вдигне телефона и да избере номера, който Джеф Елиът му беше дал — Кен Фарис, човекът, който бе съобщил за изчезналия мъж на име Оуен Неш. Телефонистката със страстен глас охладня набързо и стана доста експедитивна, когато Харди каза, че се обажда от прокуратурата. Свърза го незабавно.