Неоспоримо доказателство

Лескроарт Джон

— Никога ли не е идвала тук сама, може би малко по-рано, за да го изчака, да се качи първа?

Той поклати глава.

— Не. Доколкото си спомням. Може Том да знае нещо.

— Може — Харди опитваше различни комбинации, трябваше да погледне отново въпросите, които си беше подготвил. Този път не искаше да пропусне нищо.

— Хосе, спомняш ли си по кое време дойде на работа онази сутрин, онзи четвъртък?

Хосе се изправи нервно.

— Смяната започва в шест и половина.

Харди го погледна съзаклятнически.

— Знам това,

Хосе. Но аз говоря конкретно за този ден. Няма да кажа на никого, обещавам ти — надяваше се, че няма да се наложи да кара Хосе да го казва на всеослушание от свидетелското място, но не му го обещаваше.

Хосе повдигна рамене.

— Мисля, че малко по-късно. Том ми говори за това същия този ден, спомням си. Някой идвал предишния ден и питал. Така че след това спрях да закъснявам.

Харди му се усмихна.

— Няма за какво да се притесняваш — успокои го той, — аз бях този някой. Е?

Хосе му се ухили.

— Бая закъснях — призна той. — Може би към осем, осем и половина — дъждът удряше по стъклата около тях. — Но наистина престанах да закъснявам оттогава, да знаете. Днес, дори и никой да не излиза, съм тук.

Беше близо до „Грийнс“, място, където обичаше да обядва заради хлебчетата, кафето, изваяното дърво и гледката към океана. Никога не беше идвал тук толкова рано сутринта и още не беше отворено, но се смилиха над него да не стои навън под проливния дъжд и му позволиха да седне на бара и да изпие чаша кафе.

Добре, не беше сигурно, че не е била Мей. Запомни го. По време на собствения й процес, Мей може да е разбрала за намека в показанията на Хосе — била е видяна в палтото си — и да се е освободила от него, като се е опитала да натопи Струлър, за да прикрие къде е изчезнало.

Не му се вярваше.

Онова, което си мислеше или поне започваше да си мисли, да осъзнава, че мисълта е назрявала от известно време насам, беше, че някой друг — човекът, който наистина беше убил Оуен Неш — се бе върнал на „Елоиз“ в четвъртък сутринта. Може би тя — вече трябваше да бъде тя, дори и в палтото на Мей, Хосе не би сбъркал Анди Фаулър за Мей Шин — може би тя е била оставила нещо уличаващо на яхтата и когато е видяла името на „Елоиз“ в сутрешния вестник, е осъзнала, че трябва да действа бързо. Подпомогната от закъснението на Хосе, тя се бе качила на борда, беше взела, каквото там трябваше и бе откраднала палтото на Мей — в случай, че някой я видеше (както и беше станало), щяха да я сметнат за друга.

Но чакай… не можеше да се качи на борда. Том беше заключил яхтата в присъствието на Харди предишната вечер и Хосе бе проверил повторно, когато беше застъпил на смяна на следващия ден.

Освен, разбира се, ако човекът нямаше ключ за „Елоиз“.

Или ако не взимаше нещо от яхтата, а връщаше нещо обратно? За двайсети път Харди се опита да си представи чекмеджето на писалището с капака — чекмеджето, където Ейб бе открил оръжието, с което беше извършено убийството, в същото чекмедже, където той бе погледнал в четвъртък вечерта

и не бе видял нищо.

Може би, както толкова обичаха да казват за бейзбола, беше игра на сантиметри.

— Това е нелепо.

Ейб не беше очарован от обаждането му преди девет в събота сутринта, но Харди любезно му напомни за собственото му обаждане в шест предишния ден. Освен това, Глицки преди всичко беше ченге и така и така вече бе облечен и отиваше да разпитва някого. Може и да мърмореше, но Харди знаеше, че убийството на Оуен Неш щеше да привлича вниманието му, докато не бъдеше разрешено. Както се оказа, Ейб успя да дойде до яхтклуба за по-малко от половин час и той, Харди и Хосе отидоха под неспиращия дъжд до мястото, където беше закотвена „Елоиз“.

— Така е, знам — съгласи се Харди, но изводите от неговите „ако“-та бяха изумителни. Нямаше изобщо да се замисли над тях — всъщност, нямаше да може, — ако не бе потвърдил със сигурност този факт.

Полицейските ленти бяха махнати и Хосе отключи вратата и отстъпи встрани, така че Глицки да слезе пръв.

Генераторите бяха изключени. Вътре беше тъмно. Дъждът барабанеше отгоре, докато тримата постояха минута-две, за да привикнато тъмнината.

— Изглежда същото — каза Харди.

Глицки не беше тук, за да прави опис.

— Добре, какво?

Харди продължи през кухнята, малкия коридор, спалнята. Полицията може и да беше върнала принадлежностите на Мей, но стаята изглеждаше странно непроменена — веломера, бюрата, сякаш някой все още живееше на борда. Глицки дръпна едно от пердетата, за да влезе повече светлина и Харди се запъти към писалището с капака. Отвори чекмеджето.

— Добре, направи каквото те помолих. Времето е твое, затвори очи и си го представи. Покажи ми къде точно намери пистолета.

Глицки заобиколи леглото и погледна в отвореното чекмедже. Извади един малък нож от джоба си.

— Това горе-долу е със същата дължина, нали така? — и го постави върху картите, които още си бяха в чекмеджето, може би на десетина сантиметра от началото.

Харди кимна.

— Разклати ли чекмеджето, като го отваряше? — Което може да беше накарало пистолета да се плъзне напред или назад по картите.

Глицки беше търпелив.

— Не. Както винаги, бях безкрайно методичен. Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

Харди погледна отново надолу към ножа в чекмеджето, сам си представи, за да е сигурен. Взе ножа и го върна на Глицки.

— Пистолетът го нямаше в четвъртък вечерта, Ейб. Погледнах в това чекмедже.

Нов яростен порой се стовари върху яхтата. В каютата се чуваше така, сякаш бяха в метален барабан. Харди беше с шапката си и моряшкия си пуловер. Глицки и Хосе носеха дъждобрани. И тримата мъже бяха бръкнали с ръце в джобовете. Яхтата се удари в кея.

Глицки се замисли върху казаното.

— Значи Мей е дошла и е върнала пистолета обратно в четвъртък сутринта.

— Изкарваш я най-глупавия човек в Америка.