Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

Харди се насили да процеди:

— Никаква, Ейб — излъга той. — Ама никаква.

Петнайсет минути след края на новините той вече си бе облякъл палтото и излизаше, когато телефонът отново иззвъня. Не се съмняваше, че нападението на репортерите започва и щеше да остави телефонният секретар да записва, а той щеше да тръгне към центъра. Но после си спомни, че може да е Ерин или децата, затова реши да прослуша обаждането от апарата в коридора.

— Ало? — Непознат глас — навярно на репортер, и то достатъчно

чевръсто успял да се сдобие с номера на телефона на Харди, невписан в указателя. Звучеше видимо разочаровано, че не се бе свързал за интервю. Е, Харди нямаше желание да разговаря с репортери. Запъти се към външната врата да излезе. Гласът продължи: — Опитвам се да се свържа с Дизмъс Харди. Името ми е Рон Бомонт и току-що гледах новините по…

Харди грабна слушалката и произнесе „ало“.

— Здравейте, господин Харди, как сте?

— Е, не особено добре, да ви призная. Научихте ли, че Франи е в затвора?

— Затова ви се обаждам. Видях по новините и си помислих, че може би ще съм в състояние да й помогна.

— Можете да й помогнете. Къде сте в момента?

Мълчание.

— Хм, по-добре да не ви казвам. Не съм далеч. Сметнах за по-разумно да се махна, преди полицията да реши, че съм заподозрян.

— Не полицията, а Областната прокуратура смята така.

Сух смях.

— За мен е едно и също. Не мога да си позволя да им се мяркам пред очите. Вашата съпруга каза ли ви… за положението? При мен?

— Да. Говорихме. — Харди съзнаваше, че тонът му е ядосан, раздразнен. Така си и беше. Не му се щеше да се насилва и да се преструва заради клетия Рон — главния инициатор на цялата бъркотия. — Работата е там, че в момента положението на Франи е дяволски отчайващо. Вече прекара една нощ в пандиза.

— Зная. Чувствам се ужасно. Затова ви се обаждам да разбера дали мога да направя нещо.

— Искате ли съвет от мен?

— Да.

Харди му го даде, без заобикалки:

— Идвате веднага тук, давате ми бележка, че й разрешавате да говори пред разширения състав, аз я занасям на Франи в затвора. Тя приема цялата тази история с честната дума много сериозно.

— Очевидно вие също.

Харди не му отговори. Не бе сигурен докъде ще му стигне благородството, ако Франи остане арестувана още известно време. Но засега нека Рон си мисли каквото иска, стига да й помогне.

— Работата е там, че тя трябва да каже на съдебните заседатели. Или пък вие.

Настъпи дълго мълчание. После:

— Би трябвало да знаете, че не мога да го направя.

— Можете, и още как. Давате на Франи разрешение да говори и се връщате там, където сте в момента. Казахте, че сте наблизо, така че можете просто да…

— Не съм казвал такова нещо.

Харди нямаше намерение да се впуска в смислови спорове с него. Съобщил му бе, че не е далеч, и засега това бе достатъчно.

— Добре, не сте наблизо. Но където и да се намирате, искате да помогнете на Франи, нали? Нали затова ми се обаждате?

— Но аз

не мога да…

— Вижте, можете. Аз съм адвокат. Мога да ви посреднича в съдилищата…

— Не, вие не разбирате, няма да го бъде. Последния път се опитах да играя според правилата и да действам чрез съдилищата. И тогава имах добър адвокат. И знаете ли какво стана? Съдът присъди децата ми на майка им. Чувате ли какво ви говоря? Законите не присъждат децата на бащата. Не мога да го допусна втори път. Не поемам такъв риск.

— Този път няма да поемате никакъв риск. Нищо няма да излезе наяве. Интересува ги само дали сте убили жена си. Ако не сте, ще се върнете към нормалния си живот.

— Не, не мисля. Точно това бих искал, но вече не откривам нормално бъдеще в създалата се обстановка.

Харди помълча за миг, сниши глас. Въпреки студа в къщата, от него течеше пот, а пръстите му, стиснали слушалката, бяха побелели. Въздъхна и заговори тихо:

— В такъв случай не разбирам защо изобщо се обаждате. Не зная друг начин да помогнете на Франи.

След още едно кратко мълчание Рон Бомонт най-после каза:

— Ще се опитам да измисля нещо. Съжалявам.

— Не, почакайте! Ние можем…

Връзката прекъсна.

— Той отказа дори да ти напише една бележка, Франи? Какво ще кажеш?

Жена му не допусна това да я обърка.

— Сигурна съм, че иска да помогне.

— О, да! — Харди преливаше от сарказъм. — Направо бълнува за това. Само дето не иска да направи нищо.

Тя скръсти ръце и заговори през стиснатите си устни, а цялото й тяло сякаш го проклинаше:

— Какво би могъл да направи? Как да направи нещо, без да застраши децата си?

— По какъв начин ще застраши децата си, ако ти позволи да говориш? Нали все едно ще се укрива? Освен това би ли ми обяснила защо според теб те не са застрашени в момента?

— Ти сам го каза: защото не е заподозрян. Дори и Ейб го каза по телевизията. Полицията не го издирва.

Харди бе принуден да признае, че това бе един от малкото приятни мигове през иначе катастрофалния ден. В края на краищата Глицки несъмнено щеше да си плати скъпо и прескъпо за изявлението, че не разполагат с никакви улики, за да арестуват Рон Бомонт за убийство. Областната прокуратура щеше да се оплаче на шефа му. И щяха да го разтакават още повече за неговите случаи. Но и така да е, според Глицки вероятно си струваше.

Само че Харди не бе дошъл тук за това.

— Ами _нашите_ деца? Не забелязваш ли, че и те са малко застрашени? Нима не разбираш?

— Да не си посмял да ме поучаваш — сопна се тя. — Естествено, че разбирам. — Очите й пламенно заблестяха от гневни сълзи. — Това е _немислимо_! Смяташ, че не го разбирам, че не го чувствам ли? — Тя се извъртя в тясното пространство зад масата в стаята за посещения на адвокати. Нямаше къде да избяга. — Но какво очакваш да направя?

— Лесен въпрос. Искам да го издадеш.