Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Как така?
— Ако открият извършителя.
Точно това му бе предложила и Франи само преди няколко часа, но проклет да е, ако и тук излезе със същия довод, като пред нея. Тук можеше да бъде далеч по-прям. Усети, че извисява глас:
— Ами ако не го намерят, Рон? Тогава какво?
— Тогава във вторник ние с децата заминаваме, а Франи може да говори.
— Ще може да каже на съдебните заседатели, че сте отвлекли децата си, така ли?
— На мен не ми изглежда така, но да, ще може.
— И да пусне ФБР по петите ви?
Бегла усмивка.
—
— И Франи излиза от затвора? Като им каже всичко?
— Да. Имате честната ми дума. Междувременно, ако открият убиеца на Брий — той посочи към детската стая, — хлапетата може би ще се върнат към нормалния си живот. Само това искам наистина.
Тъкмо това бе тласнало Франи, когато бе решила да помоли съпруга си да помогне на вероятния й любовник. Да спаси няколко човешки живота, бе казала тя, а той се остави да го убеди, че става дума за собственото им семейство.
Но не.
Отново ставаше дума за Рон. За децата му.
Харди не знаеше нищо за истинските отношения на Рон и Франи, за Рон и предишния му брак, за битките около настойничеството, за Брий и живота й, нито пък за политическите разногласия около нея. Три дни не бяха достатъчни, дори за него да работи цял полицейски отдел, дори да имаше подбуди да се заеме със случая.
А той нямаше.
Не можеше да използва приятелите си полицаи, връзките си на адвокат, нито пък някой отличните си канали, защото се бе заклел да пази тайна. Комично бе да се мисли, че ще открие подходящ заподозрян в убийството на Брий. И за какво му е? Рон Бомонт може изобщо да не е такъв, какъвто изглежда в момента. Възможно е всичко това да е само игра.
Да му помогне ли? Ами че Харди едва се сдържаше да не го пречука!
Хвърли последен поглед на записката, сгъна я и я тикна в джоба си.
Рон, забелязвайки това, избра неподходящ момент за забележката си:
— Бихме могли да се справим — изрече, преливащ от искреност.
И внезапно Харди загуби всякакъв остатък от търпение, удари с длан по масата пред себе си и вбесено се развика:
— Какви са тези простотии с „ние“? Тук няма „ние“? Става дума само за мен и онова, което трябва да направя за семейството си. И за вас. И не се заблуждавайте, това са две напълно различни неща!
Изплашен, че повече няма да сдържи гнева си — като нищо можеше все пак да извади пистолета, — той стана и решително се запъти към вратата.
— Тръгвате ли си?
Не беше гласът на Рон и Харди така се смая, че се извъртя. Говореше Касандра, застанала пред вратата към детската. Личеше си, че е плакала, макар вече да се бе овладяла.
— Моля ви, господин Харди, не бива да си тръгвате! — И към баща си: — Наистина имаме нужда от помощ, татко. Той може да ни помогне. Ребека казва, че всъщност с това се занимавал. Затова все го нямало у дома, защото помагал на другите хора.
Невинното й неволно усилие прониза сърцето на Харди. Но Рон заговори по същество, без подтекст, и спокойно отвърна на дъщеря си:
— И аз така мисля, миличка, но решението не зависи от мен.
На
— Извинете. Затиснах си главата с възглавницата, обаче пак ви чувах как викате. — Премести очи от Харди към Рон. — Много ли сте ядосани един на друг?
Касандра се пресегна назад и обви раменцата на брат си с ръка.
— Страх ни е, татко. Какво ще стане?
— Всичко е наред, миличка, няма от какво да се боите. Татко нали е тук?
Рон хвърли поглед към Харди и понечи да се изправи, но дъщеря му пристъпи в стаята, следвана от Макс, който се бе вкопчил в ръката на сестра си. Личицето на момиченцето излъчваше непоколебима решителност. То пристъпи още една крачка и заговори направо на Харди:
— Господин Харди, нали дойдохте да ни помогнете? Вярно ли е?
Адвокатът се запъна:
— Ами аз…
— Защото не можем да се върнем при Даун. Не могат да ни накарат насила. Дори и Макс си спомня… — От очите й отново потекоха сълзи. — Искаме просто да си останем при татко и всичко да си е както преди.
Макс изпищя през сълзи:
— И Брий да се върне, моля ви. Искам Брий да се върне.
— Ох, деца… — Рон понечи да се изправи.
Но Касандра не отиде при него. Беше вперила поглед в Харди.
— Трябва ли да бъдете наш адвокат, за да ни помогнете? Така ли става? Как ще станете наш адвокат?
Харди приближи до нея, отпусна се на едно коляно и уморено се помъчи да се усмихне.
— Не става дума за това. Не зная какво мога да направя, Касандра. Сложно е. Майката на Ребека също има големи неприятности и трябва да й помогна. Тя ще бъде първата ми грижа. Разбери ме.
Но момиченцето се оказа настойчиво:
— Ами не можете ли да се заемете и с двете? И татко не знае какво да прави в момента.
Рон протегна ръка към нея.
— О, миличката ми, ела при мен. Елате и двамата. — Разтвори ръце и те пристъпиха. Той ги обхвана в обятията си със силна и успокояваща бащинска любов. — Хайде стига, стига. Няма от какво да се боите. Да кажем лека нощ на господин Харди и да се връщаме в леглото. Утре сутрин всичко ще изглежда по-добре.
Но Касандра се обърна:
— Моля ви, господин Харди, ако можете.
12
_Беше понеделник, пети октомври, не бе минала и седмица от смъртта на Брий Бомонт. Всъщност бе денят на погребението й. Бакстър Тори, представителен мъж със сива козя брадичка, с приятни обноски и мек нрав нервно кръстосваше стаята зад плота на компютъра си в своя кабинет на трийсетия етаж на „Ембаркадеро Две“. Навън, зад прозорците, които не се отваряха, бе прекрасен, ясен ден, из Залива плаваха лодки и се виждаше дългият колкото пистолетен изстрел Остров на съкровищата на два километра сред синята вода. Но на Тори гледката не му допадаше. Беше казал на ченгето Грифин, че първата му работа тази сутрин ще е да дойде тук. Нямаше представа какво е открил полицаят, но самият факт, че изобщо знае за съществуването на Бакстър Торн бе много лош знак._