Нощем с белите коне
Шрифт:
— Много добре знам, разбира се! — отвърна академикът със съвършено естествен глас. — Но дали ти знаеш, че това за теб ще бъде завинаги.
— Не е честно, вуйчо! — каза шеговито младежът, — Да ме плашиш така точно в деня на сватбата.
И той се засмя в слушалката, но както се стори на Урумов, малко пресилено.
— Аз не се шегувам, мойто момче… Ти трябва да го знаеш много добре. И от самото начало.
— Знам, вуйчо.
— И какво знаеш? — попита той малко нетърпеливо.
— Знам, че тя е слаба. И не би могла да понесе тежки удари.
— Струва ми
Гърлото му някак особено се сви, като произнесе последните думи.
— Благодаря, вуйчо. И ето между другото за какво ти се обаждам. Ние ще отсъствуваме няколко дни, както се полага на младоженци… Тъй че трябва да се обадиш на Аврамов.
— Лесна работа, той е при мене сега.
— Така ли? А какво става с мишките?
— Живеят порядъчно.
— Е, слава богу… Поздрави го от мен. Освен това ще се наложи да се обадиш на майка й…
— За катастрофата?
— Не… т.е. — да!… Зависи как ще възприеме всъщност новината. Но Криста се страхува. Дори леля й… Тя казва да си кусаме ние, каквото сме си надробили, тя се наема да плати само масрафа… Тъй че…
— Ще се наложи аз да й поднеса чашата?… Не е много справедливо, но ще опитам. Чия е тая идея, на Криста ли?
— Позна!… Е, това е всичко! Сега в ресторанта ще пием по една хубава чаша вино и за твое здраве.
— Благодаря!
— Довиждане, вуйчо.
Урумов избърса внимателно лицето си. Като се върна в кабинета, Аврамов го попита зачудено:
— Какво ви е? Малко сте пребледнял!
— Нищо — отвърна спокойно академикът. — Станах доста бързо от стола. И ми се зави свят.
— На вашата възраст не бива да правите нищо бързо и рязко!
— Да, знам — отвърна академикът, но гласът му беше съвсем равнодушен.
След малко Аврамов си отиде. Урумов мина дълбоко замислен през хола, все още в неведение за следните си стъпки. Сашо дори не бе споменал за майка си, съвсем я бе забравил. Но сам той не биваше в никой случай да я забравя. И все пак не днес, по-добре утре. Чувствуваше, че днес няма сили да води още два разговора. Но когато след малко Ангелина се приготви да си тръгне, той разбра, че мъчно ще му прости, ако научи някой ден точната истина. Към неуважението на сина й не биваше да прибавя и своето.
— Ангелино! — обади се той малко несмело.
Сестра му го погледна въпросително. И тогава той й разказа за телефонния разговор, без да прибави почти нищо от себе си. Ангелина го изслуша мълчаливо, нито веднъж не го прекъсна. Но когато най-сетне свърши, каза кратко и ясно:
— Серсемин!
Брат й нищо не възрази, чувствуваше, че най-напред трябва да оттече обидата. Да, тя наистина не изглеждаше ни сърдита, ни ядосана — само обидена.
— Да, такива са, бате — егоисти! — прибави тя мрачно. — Освен себе си нищо друго не виждат.
За пръв път след толкова десетилетия го бе нарекла по стар навик „бате“. Навярно се бе изтървала, толкова изглеждаше не на себе си.
— И тъй да е — не бива да им се сърдим — каза той примирително. — Може и ние да сме били такива.
— За себе
Ангелина си нахлупи сърдито копринения цилиндър с изкуствените череши.
— Щом не питат — нека се оправят сами. Мене повече не ме интересуват.
И тръшна силно вратата зад себе си. Нищо по-хубаво не можеше да направи в тоя миг, нищо, което повече да я облекчи. Но той каква врата да затръшне? Никаква, освен да отвори още една — последната. Нямаше друг изход, това трябваше да се свърши. И знаеше много добре, че тя трябва да чуе от устата му тая новина. Защото иначе никога нямаше да знае как го е възприела. Само един слаб лек имаше за раната, която така неочаквано му бяха нанесли — нейните думи, нейното поведение.
— Вие ли сте, Мария? На телефона е Урумов.
Съвсем кратък миг на мълчание, после тя се обади.
— Добър ден, господин професоре! — Гласът й звучеше като на болен.
— Имам новина за вас, Мария… Прощавайте, че така ще ви изненадам. Но нашите двама безценни са сключили днес граждански брак. В Казанлък, с благословията на сестра ви.
Той отново се учуди колко естествен е гласът му. Оттатък настана дълго мълчание, сякаш внезапно се бе прекъснала връзката.
— Ало! — обади се той неспокойно.
— Да, чувам ви — отвърна Мария и сега гласът и идваше като че ли от някакъв съвсем друг град. — Откъде знаете?
Всъщност беше съвършено мъртъв глас — той едва сега си даде сметка.
— Преди малко Сашо се обади… Молят да им простим, че без наше знание. Според мене така наистина е по-добре… Че без наше знание, искам да кажа.
— Но защо така внезапно?… Да не се е случило нещо?
— Да, случило се е!… Криста е загубила детето — при спонтанен аборт. Изглежда, че това нещастие внезапно ги е сближило.
— Тя се е изплашила! — отвърна много тихо майката. — Изгубила е присъствие на духа!
Едва сега Урумов разбра, че точно това е истината. В страха си просто е искала да се залови за нещо.
— Ще се забавят още няколко дни — каза той. — И след това ще се върнат в София. Тъй че се гответе за сватба.
— Не говорете така! — отвърна Мария рязко.
— Това е неизбежно, Мария — да се срещнете с тях. Казвам ви го, за да имате време да се подготвите.
— Не е така! — отвърна тя, гласът й се разтрепера. — Те… те нямаха право, без да ни питат.
Разбира се, съвсем не искаше да каже това. Но не можеше да каже и друго. И затвори телефона — без нито дума повече. Може би сега плачеше. Жените имат тая слабост, която всъщност е тяхната истинска сила. Той мина през хола и отново влезе в кабинета си. Чувствуваше, че краката му едва го държат, полегна бавно на кушетката. Беше му прилошало лекичко. Някаква ръка като че ли спираше дъха му — невидима ръка, скрита зад гръдната кост. Ако има все пак някаква съдба, то е най-последователното и най-злорадото нещо в тоя объркан свят. Единственото спасение срещу нейната неумолимост е да се върви срещу нея. Така поне на човек му остава шансът на случайното разминаване.