Нулев брой
Шрифт:
Вечерта началниците на Съпротивата вече не могат да чакат враговете им да мислят и дават заповед за всеобщо въстание. И тогава Мусолини бяга в Комо с конвой от най-верните си хора.
В Комо е пристигнала и съпругата му Ракеле с децата Романо и Анна Мария, но необяснимо защо Мусолини отказва да ги види.
— Защо? — ме накара да обърна внимание Брагадочо. — Защото е чакал любовницата си Кларета Петачи? Но ако тя още не е била пристигнала, какво е щяло да му коства да види семейството си за десет минути? Това не го забравяй, защото именно оттам тръгват моите подозрения.
Комо изглеждало на Мусолини сигурна база, защото се твърдяло, че в околностите има малко партизани и че можело да се крие там до пристигането на Съюзниците. Всъщност това е истинският проблем на Мусолини, да не попадне в ръцете на партизаните и да се предаде на Съюзниците, които биха му дали право на редовен съдебен процес и после каквото сабя покаже. А може би е смятал, че от Комо може да стигне до Валтелина, където верни нему като Паволини му гарантирали, че ще може да организира силна съпротива с няколко
— Но в този момент се отказва от Комо. И какво да ти разправям за въртележката на преместванията на този проклет конвой, и аз вече се омотах, а за целите на моето разследване не е важно къде отиват и къде се връщат. Да речем, че тръгват за Менаджо, може би в опит да стигнат Швейцария, после конвоят пристига в Кардано, където Петачи ги настига, и се появява немски ескорт, който по заповед на Хитлер трябва да съпроводи неговия приятел до Германия (може би в Киавена е щял да го чака самолет, за да го отведе на сигурно в Бавария). Но някой казва, че е невъзможно да се стигне до Киавена, конвоят се връща в Менаджо, през нощта пристига Паволини, който би трябвало да води със себе си военни подкрепления, но идва само със седем или осем мъже от Националната републиканска гвардия. Дучето се чувства подгонен, каква ти съпротива във Валтелина, не му остава друго освен да се присъедини заедно с йерарсите и техните семейства към една немска колона, която се опитва да прекоси Алпите. Става дума за двайсет и осем камиона войници с картечници на всеки камион и една колона италианци, състояща се от една бронирана кола и десетина цивилни превозни средства. Но в Мусо, преди Донго, колоната се натъква на хора от отряд Пюхер на 52-ра бригада Гарибалди. Трима души на кръст, командир е Педро, граф Пиер Луиджи Белини деле Стеле, политическият комисар е Бил, Урбано Ладзаро. Педро е безстрашен и започва да блъфира от отчаяние. Казва на немците, че планината наоколо гъмжи от партизани, заплашва да накара да ги обстрелват с миномети, които всъщност още са в немски ръце, разбира, че командирът се опитва да устои, но войниците са вече уплашени и искат единствено да си спасят кожата и да се върнат вкъщи, повишава все повече тон… Като цяло, протака; след опъващи нервите преговори, които ще ти спестя, Педро убеждава немците не само да се предадат, но и да изоставят италианците, които пътуват с тях. И само така ще могат да продължат към Донго, където обаче ще трябва да спрат и да преминат обстойно претърсване. Така де, немците се държат като подлеци спрямо съюзниците си, но кожата си е кожа.
Педро иска да му оставят италианците не само защото е сигурен, че става въпрос за високопоставени фашисти, а и защото започват да се разнасят слухове, че сред тях е самият Мусолини. Педро хем вярва, хем не, отива да говори с началника на бронираната кола — помощник-секретаря на председателя на министерския съвет (на несъществуващата вече Италианска социална република) Бараку, осакатен от войната, който се кичи със златен медал и като цяло му прави добро впечатление. Бараку иска да продължи към Триест, където предлага да спаси града от югославско нашествие, и Педро любезно му казва, че е луд, че никога няма да успее да стигне до Триест и че ако стигне, ще се изправи с шепа народ срещу Титовата армия, при което Бараку моли да се върне обратно, за да се събере един бог знае къде с Грациани. Накрая Педро (след като претърсва бронираната кола и вижда, че Мусолини не е там) се съгласява да му позволи да обърне, защото не иска да влиза в престрелка, която би могла да накара немците да се върнат, и отива да се заеме с нещо друго, като нарежда на хората си да се погрижат бронираната кола наистина да обърне — дори да мине два метра напред, трябва да открият огън. И става така, че бронираната кола се лашва напред, като стреля, а може би тръгва напред само за да обърне, кой знае, партизаните се изнервят и откриват огън, следва кратка престрелка, двама мъртви фашисти и двама ранени партизани, пътниците в бронираната кола, както и тези в останалите автомобили, са арестувани. Паволини се опитва да избяга и се хвърля в езерото, но го залавят и го връщат при останалите, мокър като кокошка.
Тогава Педро получава известие от Бил, от Донго. Докато претърсвали камионите на немската колона, един партизанин, Джузепе Негри, го повиквал и му казал: „gh`e chi el Crapun“, тоест на добър италиански, че там е глупакът, или че според него странният войник с каска на главата, слънчеви очила и вдигната яка е самият Мусолини. Бил отива да провери, странният войник се прави на три и половина, но накрая е разобличен, наистина е той, Дучето, и Бил — понеже не знае какво да направи — се опитва да бъде на висотата на историческия момент и му казва:
— В името на италианския народ, вие сте арестуван. — И го води в кметството.
Междувременно в Мусо сред колите на италианците откриват една с две жени, две деца и един тип, който твърди, че е испанският консул и че отива на важна среща в Швейцария с неназован английски агент, но документите му изглеждат фалшиви и го арестуват, докато той гръмко протестира.
Педро и хората му изживяват исторически момент, но отначало като че ли не си дават сметка за това, просто са заети да опазват обществения ред, да избегнат линча, да уверят затворниците, че и косъм няма да падне от главите им и че ще бъдат предадени на италианското правителство в мига, когато успеят да го информират за тях. И наистина следобеда на 27-и април Педро успява да съобщи по телефона вестта за ареста в Милано и тогава на сцената излиза Комитетът за освобождение, който току-що е получил телеграма от Съюзниците с искане
И след малко ще видиш дали тези в Милано не са имали право… Но не всички били на едно мнение: сред членовете на комитета генерал Кадорна клонял към удовлетворяване на Съюзниците, но бил малцинство и комитетът решил да изпрати мисия в Комо, за да извършат екзекуцията на Мусолини. Патрулът, все според широко разпространената версия, се командвал от един мъж с непоклатима комунистическа вяра, полковник Валерио, и от политическия комисар Алдо Лампреди.
Ще ти спестя всички алтернативни хипотези, например тази, че екзекуторът не бил Валерио, а някой по-важен от него. Дори се шушука, че истинският палач бил синът на Матеоти или че е стрелял Лампреди, истинският мозък на мисията. И така нататък. Но да приемем за вярно това, което разкриват през 1947 година — че Валерио е Валтер Аудизио, който впоследствие ще влезе като герой в парламента от страната на Комунистическата партия. Лично за мен дали е Валерио, или някой друг, същността не се променя, така че продължаваме да говорим за Валерио. Та значи Валерио със своя взвод тръгва за Донго. Междувременно, без да знае за скорошното идване на Валерио, Педро решава да скрие Дучето, защото се бои, че блуждаещите фашистки части ще се опитат да го освободят. И за да остане тайна убежището на затворника, решава отначало да го премести уж тихомълком, но със съзнанието, че новината ще се разпространи, малко към вътрешността, в казармата на финансовия надзор на Джермазино. Но после щял да вземе Дучето през нощта и да го премести другаде, на място известно на малцина, в посока Комо.
В Джермазино Педро има възможност да размени няколко думи с арестувания, който го моли да предаде поздравите му на една дама, която е в колата с испанския консул, и с известна неохота признава, че това е Петачи. След това Педро се среща с Петачи, която отначало опитва да се представи за друга, но после отстъпва, разкрива си душата, разказва за живота си до Дучето и моли като последно желание да я съберат отново с любимия. На което Педро, объркан, след като се съветва със съратниците си, трогнат от тази човешка история, се съгласява. И ето че Петачи участва в среднощното преместване на Мусолини във второто скривалище, до което така и не стигат, защото пристига новината, че Съюзниците са вече в Комо и потушават последните огнища на фашистка съпротива; и така, малкият конвой от две коли обръща пак на север. Колите спират в Адзано и след кратък преход пеша бегълците са приети от доверено семейство, семейство Де Мария, и Мусолини и Петачи са настанени в малка стая с двойно легло.
Педро не знае, че това е последният път, когато ще види Мусолини. Връща се в Донго и на площада пристига камион пълен с въоръжени мъже с чисто нови униформи, които контрастират с опърпаните и събирани оттук-оттам дрехи на неговите партизани. Новопристигналите се строяват пред кметството. Началникът им се представя като полковник Валерио, офицер, упълномощен да поеме генералното командване на Корпуса на доброволците за свобода, представя неопровержими акредитиви и казва, че е изпратен да разстреля затворниците, до един. Педро се опитва да се противопостави, като иска затворниците да бъдат предадени на властите, които да организират редовен процес, но Валерио не отстъпва, нарежда да му дадат списъка с арестуваните и слага до всяко име черно кръстче. Педро вижда, че на смърт е осъдена и Кларета Петачи, възразява, че тя е просто любовница на диктатора, но Валерио отговаря, че такива са заповедите от командването в Милано.
И тук внимавай — това е много ясно в мемоарите на Педро, но в други версии Валерио казва, че Петачи се е вкопчила в мъжа си, той и е наредил да се дръпне, тя не се подчинила и била убита, така да се каже, по погрешка, от престараване. Всъщност обаче и тя е била осъдена, но не това е важното, а че Валерио разказва различни истории и не може да му се вярва.
Следват объркани събития: уведомен за присъствието на мнимия испански консул, Валерио иска да го види, заговаря го на испански, а онзи не може да отговори, тоест не е никакъв испанец, Валерио го зашлевява, идентифицира го с Виторио Мусолини и заповядва на Бил да го отведе на брега на езерото и да го разстреля. Докато вървят натам, някой друг разпознава в мъжа Марчело Петачи, брат на Кларета, и Бил го връща обратно, но още по-зле, докато онзи бръщолеви за направени на Италия услуги, за тайни оръжия, които е открил и е укрил от Хитлер, Валерио слага и него в кюпа на осъдените на смърт.