Нулев брой
Шрифт:
Веднага след това Валерио и хората му отиват в дома на Де Мария, залавят Мусолини и Петачи и ги отвеждат с кола в една уличка в Джулино ди Медзегра, където ги карат да слязат. Отначало Мусолини, изглежда, смята, че Валерио е дошъл да го освободи, но чак тогава разбира какво го чака. Валерио го блъсва към една решетка и му прочита присъдата, опитвайки се (както ще каже после) да го отдели от Кларета, която отчаяно се е притиснала в любовника си. Валерио се опитва да стреля, но автоматът му дава засечка, той иска друг от Лампреди и стреля пет пъти по осъдения. После ще каже, че Петачи внезапно е излязла на мушката му и е убита по погрешка. Това е на 28-и април.
Но всичко това знаем от разказите на Валерио. Според него Мусолини е умрял като парцал, според легендите, родили се по-късно, той разкопчал шинела си с вик: „Целете се в сърцето“. Какво се е случило всъщност на тази уличка никой не знае освен екзекуторите, управлявани и след това от Комунистическата партия.
Валерио се връща в Донго и организира разстрела на всички останали високопоставени лица. Бараку моли да не го разстрелват
В този момент Брагадочо ме хвана за ръката и ме стисна толкова силно, че се дръпнах, за да се освободя. Той ми се извини и продължи:
— Значи стигаме до сърцевината на проблема. Внимавай сега: последният път, когато Мусолини е видян публично от хора, които го познават, е онзи следобед в архиепископията на Милано. Оттам насетне пътува само с най-близките си и откакто е взет от немците и после арестуван от партизаните, никой от тези, които са общували с него, никога не го е срещал лично, виждали са го само на снимки или в пропагандни филми, а снимките от последните две години го показват толкова отслабнал и немощен, че се шушука, че вече не приличал на себе си. Казах ти за последното му интервю за Кабела на 20-и април, което той препрочита и подписва на 22-ри, помниш ли? И така, Кабела пише в мемоарите си: „Веднага забелязах, че Мусолини е в цветущо здраве противно на слуховете, които циркулират. Безкрайно по-добре изглеждаше от последния път, когато го бях виждал. През декември 1944-та, по случай речта му в Лирико. Предишните пъти, в които ме бе приемал — през февруари, март и август 44-та — не ми се бе сторил толкова добре като сега. Тенът му беше здрав и загорял, очите — живи, движенията — пъргави. Беше и леко напълнял. Най-малкото бе изчезнала онази слабост, която така ме бе поразила през февруари предната година и която придаваше на лицето му мършав и почти изтощен вид“. Дори да приемем, че Кабела прави пропаганда и иска да представи Дучето, който говори в разцвета на силите си, но слушай сега, ще прочетем спомените на Педро, които разказват за първата му среща с Дучето след ареста: „Седнал е от дясната страна на вратата близо до голяма маса. Не бих се сетил, че е той, вероятно не бих го разпознал. Той е стар, мършав, уплашен. Очите му са почти изцъклени, не може да съсредоточи поглед. Върти глава насам-натам с насечени движения, оглежда се, сякаш го е страх…“ Добре, току-що са го арестували, логично е да го е страх, но е минала едва седмица от дните на интервюто и допреди няколко часа е бил убеден, че може да пресече границата. Мислиш ли, че човек може да отслабне толкова за една седмица? Следователно мъжът, който е разговарял с Кабела, и този, който е говорил с Педро, не са един и същ човек. Имай предвид, че Мусолини не го познава лично дори Валерио, който е тръгнал да разстреля един мит, един образ, човека, който жънел житото и обявил влизането във война…
— Значи ми казваш, че е имало двама Мусолини…
— Да продължим нататък. Вестта, че са докарали разстреляните, се разнася из града и на площад „Лорето“ нахлува тълпа, ликуваща и озверяла, която се струпва толкова нагъсто, че стъпква труповете и ги обезобразява, поругава ги, оплюва ги, рита ги. Една жена стреля пет пъти с пистолет по Мусолини, за да отмъсти за петимата си синове, паднали във войната, друга пикае върху Петачи. Накрая се намесва някой, който за да измъкне мъртъвците от разтерзаването, ги окача за краката на желязната конструкция на една бензиностанция. И така ги показват снимките от онова време, изрязал съм ги от тогавашните вестници, ето го площад „Лорето“ и веднага след това телата на Мусолини и Кларета, когато на следващия ден отряд партизани сваля труповете и ги пренася в моргата на площад „Горини“. Разгледай добре тези снимки. Това са трупове на хора с обезобразени лица, първо от куршумите, после от зверското тъпкане, а и виждал ли си лицето на човек, сниман с главата надолу с очи на мястото на устата и уста на мястото на очите? Лицето става неузнаваемо.
— Следователно мъжът на площад Лорето, мъжът, убит от Валерио, не е бил Мусолини. Но Петачи, когато е отишла при него, със сигурност е могла да го разпознае…
— Ще се върнем на Петачи. Сега ме остави да изложа хипотезата си. Диктаторът би трябвало да има двойник и кой знае колко пъти го е използвал за официални паради, където трябва да премине прав в кола, винаги гледан отдалеч, за да избегне атентати. Сега си представи, че за да позволи на Дучето да избяга безпрепятствено, от момента, в който тръгва към Комо, Мусолини вече не е Мусолини, а неговият двойник.
— А Мусолини къде е?
— Спокойно, ще стигна и до него. Двойникът години наред е живял усамотено, плащали му добре и го хранели добре, и го показвали
— А приближените, които били с него до последно?
— Приближените му приемат мизансцена, за да позволят на началника си да избяга и ако стигне до Съюзниците, да опита да спаси и тях. Или пък най-фанатичните до края замислят съпротива и също имат нужда от образ, с който да наелектризират последните нещастници, готови да се бият. Или пък Мусолини от самото начало е пътувал в кола с един или двама верни сътрудници, а останалите му приближени са го виждали само отдалече, със слънчеви очила. Не знам, но няма особена разлика. Просто хипотезата за двойника е единствената, която обяснява защо псевдо-Мусолини не иска да се срещне със семейството си в Комо. Не е можело да се позволи тайната на подмяната да се разнесе в целия семеен кръг.
— А Петачи?
— Това е най-тъжната история: тя го настига, като си мисли, че ще намери него, истинския, и веднага бива инструктирана от някого да се преструва, че взема двойника за истинския Мусолини, за да направи нещата още по-правдоподобни. Трябва да издържи до границата, после е свободна да си върви.
— Но цялата финална сцена как тя се вкопчва в него и иска да умре с него?
— Това ни го разказва полковник Валерио. Ще направя предположение: когато се вижда изправен до стената, двойникът се насира в гащите и крещи, че не е Мусолини. Какъв страхливец, си казва Валерио, всичко ще опита. И започва да стреля. Петачи няма интерес да потвърждава, че това не е нейният любовник, и започва да го прегръща, за да направи сцената по-истинска. Не си представя, че Валерио ще застреля и нея, но кой знае, жените са истерични по природа, може да е полудяла и Валерио да не е можел да направи друго, освен да я накара да млъкне с автомата. Или пък помисли за тази възможност: в този момент Валерио разбира за подмяната на човека, но е изпратен да убие Мусолини, той, единствен избран сред всички италианци, и трябва да се откаже от славата, която го очаква? Така че и той влиза в играта. Щом двойникът прилича на модела си приживе, мъртъв ще прилича още повече. Кой би могъл да го обори? Комитетът за освобождение има нужда от труп и ще го получи. Ако един ден истинският Мусолини се окаже жив, би могло да се каже, че той е двойникът.
— А истинският Мусолини?
— Тази част от хипотезата си трябва още да ошлайфам. Трябва да обясня как е успял да избяга и кой му е помогнал. Ще ти я представя в най-общи линии. Съюзниците не искат Мусолини да бъде заловен от партизаните, защото може да разкрие тайни, които да ги поставят в неудобно положение, да кажем за кореспонденцията си с Чърчил и кой знае още какви бели. Дори това е достатъчна причина. Но преди всичко с освобождението на Милано започва същинската студена война. Не само руснаците настъпват към Берлин и вече са завладели половин Европа, а повечето партизани са комунисти, въоръжени са до зъби и следователно за руснаците представляват пета колона, готова да им поднесе и Италия. При това положение Съюзниците или поне американците трябва да се подготвят да потушат една съветскофилска революция. За да го направят, ще се наложи да използват и ветераните фашисти. От друга страна, няма ли да спасят нацистките учени като Фон Браун, като ги отведат в Америка, за да подготвят превземането на космоса? Американските тайни агенти не са от дребнавите. Мусолини, поставен в положение да не може да вреди като враг, утре би могъл да се окаже полезен като приятел. Така че трябва да се изведе тайно от Италия и, как да го кажа, да бъде хиберниран за известно време някъде другаде.
— И как?
— За бога, кой се е намесил, за да не се доведат нещата докрай? Архиепископът на Милано, който със сигурност е действал по заповеди на Ватикана. А кой, от друга страна, е помогнал на куп нацисти и фашисти да избягат в Аржентина? Ватиканът. Сега се опитай да си представиш следното: на излизане от архиепископията в колата на Мусолини се качва двойникът, а Мусолини се качва в друга кола, не толкова лъскава, и тръгва към замъка на Сфорците.
— Защо към замъка?
— Защото от архиепископията до замъка, ако минеш с кола покрай катедралата, пресечеш площад „Кордузио“ и свърнеш по улица „Данте“, стигаш до замъка за пет минути. По-лесно е, отколкото да идеш до Комо, нали? А замъкът, дори днес, е пълен с подземия. Някои са известни и използвани като сметища или нещо такова, други са просъществували до края на войната и са били противобомбени убежища. Сега, много документи твърдят, че през последните векове са съществували различни проходи, същински галерии, които водели от замъка до други точки в града. Казват, че един от тях още съществува, само че входът му е неоткриваем заради срутвания и би могъл да води от замъка до манастира „Санта Мария деле Грацие“. Там скриват Мусолини за няколко дни, докато всички го търсят на север, а после разкъсват двойника на площад „Лорето“. Веднага щом нещата в Милано се успокояват, кола с номер на Ватикана минава и го взема посред нощ. Пътищата тогава не са като днешните, но от едно жилище на свещеник до друго, от манастир в манастир, най-накрая стига в Рим. Изчезва зад ватиканските стени и ти си избери кое е най-доброто решение: дали остава там, може би преоблечен като стар болен свещеник, или с ватикански паспорт като болнав закачулен монах мизантроп, с хубава брада, го пращат в Аржентина. И там остава да чака.