Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Адам Уорнър ме слуша внимателно през цялото време, обаче нито веднаж не взима бележки, макар че самописката е в ръцете му и формулярите — пред него. Бележките вероятно ги взима магнитофонът.
Един часът минава, когато директорът на персонала най-сетне решава да ми даде почивка. Казвам почивка, защото данните положително ще се проверят и подир проверката ще дойде нова порция от въпроси. В тия неща няма сто начина на действие: предварителни проучвания, после изчерпателен разпит, после нови проучвания по невралгичните точки, а после
— Надявам се, че не ви отегчих прекалено.
Подир три часа прислушване фразата звучи съвсем безсрамно, обаче аз само се усмихвам уморено:
— Не прекалено, но доста.
— Колкото до секретарката ви, въпросът ще бъде веднага уреден. Пратете я да намине при мене.
Малко по-късно вече седя със споменатата секретарка в един уютен ресторант на Дамрак. Уорнър дотам е изцедил всичките ми жизнени сокове, че трябва да пресуша три халби, додето възстановя отчасти нормалното оросяване на организма си.
— Още дълго ли смяташ да се наливаш тъй и да мълчиш? — любопитствува Едит.
— Тъкмо привършвах. И вече се готвех да ти съобщя първата новина: минаваш на щат към «Зодиак».
— Ти си чудесен…
— Втората — прекъсвам я — също заслужава вниманието ти: оставаш моя лична секретарка. Така че бъди почтителна в държането си.
— Ще бъда твоя робиня.
— Засега не виждам такава необходимост. По-важното е да не вършиш нищо на своя глава. Да не вършиш изобщо нищо вън от преките си служебни задължения. Имам чувството, че у тия хора съществува голяма мнителност и значителен запас от магнитофони.
— Почваш да ме плашиш.
— Нямам такова желание. Искам просто да ти припомня първата и единствена клауза на споразумението ни…
Замълчавам, защото келнерът се е приближил да сервира яденето: бифтек с пържени картофи плюс зелена салата. Скромно и сериозно блюдо, подходящо за работния ден. Препоръчвам му да добави в интерес на вътрешното оросяване още две халби и след като го отпращам, продължавам мисълта си:
— Защото за тебе, скъпа Едит, службата в «Зодиак» може да е само един епизод, но за мене тя е въпрос на професия…
— Хубаво — прекъсва ме тя, като набожда с вилицата сочния бифтек. — Можеш да си спестиш приказките. Знам какво ще кажеш.
— Съмнявам се. Това, което искам да кажа, е, че трябва да наминеш за назначаването си при директора на персонала, господин Адам Уорнър.
— Ще намина.
— Имай предвид, че макар да се казва Адам, той не задава въпросите си като първия човек.
Тя спира да яде и ме поглежда.
— Бих казал дори, че ги задава с необичайна сръчност. И че е любопитен повече от поносимото. Така че ако му сервираш легендата си в тоя вид, в който я беше сервирала отначало на мене, не вярвам да пожънеш успехи.
— Благодаря ти, че ме предупреждаваш. Но аз съм се приготвила.
— А ако стане дума за първия ти опит да се настаниш в «Зодиак», Уорнър
— Той не може да знае за първия ми опит. Не съм оставяла документи, нито съм подавала молби.
— Но си оставила името си.
— Нито името. Първия ден, когато се явявахме, бяхме цял куп и помощник-директорът ни приемаше набързо, колкото да ни огледа. Тоя тип е прочут с женкарството си.
— Странно как тогава не те е избрал.
— Всички нямат в тая област твоите здрави и малко елементарни вкусове, Морис. Всъщност почти ме беше избрал и ми даде надежди, но подир мене влезе една друга кандидатка и още като я видях, изпитах предчувствието, че тая ще ме измести.
— Била е, значи, повече от богиня.
— Нищо подобно. Беше едно от тия дългокраки и сухи същества, с огромни изкуствени мигли и подути безцветни устни, които създават славата на манекенското съсловие.
— Негова си работа — казвам. — А «Фишер и Ко»?
— Какво «Фишер и Ко»?
— Ако «Фишер и Ко» имат специални интереси към «Зодиак», Уорнър не може да не е в течение. Още щом съобщиш къде си работила…
— Разбирам — прекъсва ме тя.
После помисля малко и казва, като ме гледа нерешително:
— Морис, не исках да ти доверявам и тая последна тайна, но ще го направя, понеже се налага и понеже ти вярвам. «Фишер и Ко» е само междинно звено. Фирмата, която се интересува от проектите на «Зодиак», е съвсем друга.
И тя отново се заема с бифтека си, понеже келнерът приближава към масата с оросителните материали в ръка.
Едит се прибира в хотела едва вечерта и лицето й има доста измъчен израз. Тя отваря уста да каже нещо, но аз я изпреварвам:
— Ще вървим ли да вечеряме? Умирам от глад…
Секретарката ми разбира какво имам предвид, затова само кима и отива оттатък да се освежи.
— Мислиш ли, че в хотела ни подслушват? — пита жената, когато излизаме и тръгваме по Калверстрат.
— Сигурен съм. Дори мога да ти кажа кой точно върши тая работа.
— Тоя, старият, дето се настани оня ден в съседната стая — сеща се Едит.
— Именно. Ти имаш доста наблюдателно око.
— Защото и той е доста прозрачен като брояч. Но слушай, Морис: да ни подслушват дори в хотела, това не ти ли се вижда вече прекалено?
— Какво значение?
— Как «какво значение»? В търговска фирма ли постъпваме, или в център за атомни проучвания?
— Не знам — отвръщам замислено, като си давам вид, че разсъждавам по въпроса. — Във всеки случай холандците са прочути по цял свят с шпиономанията си. И после, знаеш, тия търговски фирми, дори и най-порядъчните, търгуват понякога с не съвсем порядъчни десени, например оръжие.