Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
Излизаме от предградието и наоколо ни изведнаж мрачината се сгъстява, сякаш нощта не свършва, а тепърва започва. Флуоресцентните лампи са изчезнали. Натискам по-енергично газта и мерцедесът поема стремително в светлата писта, проправена от фаровете.
— Значи, Еванс би трябвало да бъде доволен — промърморва Едит.
— Това е една история, от която всички са доволни. Еванс е доволен, че е спасил реномето и състоянието си, американците — че са пробутали сведения, които ще ни донесат само главоболия и разочарования, Бауер — че се е добрал до секретната архива и е разкрил една тайна, която го е смущавала. Най-странното е, че дори ние с тебе трябва да бъдем
— Що се отнася до мене, не виждам особени основания да бъда доволна.
— Остави това Ти знаеш много добре заслугите си в някои възлови моменти, така че нека си спестим комплиментите. Ужасно мразя тоя час, когато дойде ред да се делят заслугите…
— Не става дума за заслуги — прекъсва ме Едит. — Не мога да си простя, че те оставих толкова време да ме водиш за носа.
— Напразни угризения. Удоволствието беше взаимно.
Пред нас далеч на хоризонта се е появила една светла ивица.
— Денят ще бъде хубав — забелязвам, за да сменя темата.
— Сигурно. Имам чувството, че щом си отидем оттук, и ще спре да вали.
— Съмнявам се. Времето в тая страна е тъй калпаво, че дори нашето отсъствие едва ли ще му повлияе.
— Мечтая просто за малко слънце… истинско топло слънце и истинско синьо небе…
— Забравяш песента…
— О, песента… Не ти ли се поисква някога да попаднеш в един светъл град, в един спокоен летен град, и да тръгнеш да се разхождаш из улиците, но не да се преструваш, че се разхождаш, а наистина да се разхождаш, безгрижен и отпуснат, без мисъл за микрофони и дебнещи очи и вероятни засади…
— Не — казвам. — Такава глупост никога не ми е минавала през ума.
— Значи, си осакатен от професията.
— Възможно е. Но в тоя свят на толкова сакати това не бие твърде на очи.
— Ти просто си отвикнал да се движиш свободно и да говориш свободно, тъй си отвикнал, че вече нямаш нужда от подобни неща.
— Грешиш. Аз си говоря съвсем свободно, само че наум. Разправям се с шефовете си, споря със себе си и бъбря с мъртви приятели.
Тя се готви да забележи нещо, не премълчава. Аз също мълча. Каква полза да говорим, когато не казваме нищо, имам предвид нищо от това, което вероятно бихме казали, ако не бяхме свикнали да преглъщаме личните си истории. Странно, но додето се лъжехме взаимно, ние бяхме в известни неща може би по-искрени, защото искреността минаваше за част от играта. А сега изведнаж между нас се е настанила някаква скрита неловкост, някаква форма на сдържано поведение, противно и кухо като всяка заучена поза.
Високо над нас небето бавно просветлява, безоблачно и гъстосиньо, подобно на синия делфтски порцелан. Денят ще бъде наистина хубав. Но какво от това.
Мерцедесът влиза вече по светло в пустите улици на Айндхофен. Оставям колата зад един ъгъл. Писано й е било да осиротее. Обаче колите, за разлика от хората, не остават задълго сираци. Отварям вратата на спътницата си, взимам двете малки куфарчета и влизаме в гарата. Влакът на Едит тръгва подир един час. Моят — малко по-късно. Гарата представлява дълъг стоманен хангар, през който страшно духа, и, след като купуваме билетите, се отбиваме да се стоплим в бюфета и да закусим. Времето тече бавно и ние се опитваме да го запълним, като повтаряме поръчката и бъбрем незначителни неща, от рода на ония скучни глупости, които можеш да чуеш само по гарите.
Най-после влакът на Едит пристига. Настанявам я в едно празно купе и се чудя какво ще правя още цели десет минути в това празно купе, но Едит
— Като си помисля само, че никога вече няма да се видим, Морис…
Тя продължава да ме нарича Морис и аз нея Едит, макар да знаем, че тия имена са измислени, защото сме свикнали с тия имена и защото сме свикнали да живеем живота на измислени хора, и после, кое е измислено и кое — не, това в края на краищата е толкова мътна работа.
— Няма да се видим ли? Защо да не се видим? Никъде не е писано подобно нещо.
Тя не отговаря, понеже мисли за друго или не иска да спори с дръвник като мене.
— Помниш ли оная вечер… когато ме разплака с елхата?
Измънквам нещо утвърдително.
— А оная, другата вечер, когато се возехме с велосипеда?
— Разбира се.
— А оная, по-раншната вечер, когато ме целуна до моста под дъжда?
— Да — казвам. — Ужасен дъжд беше.
— Ти си невъзможен.
— Не аз, а цялата наша история. Една невъзможна история. Смятай я за измислена. Така ще бъде най-добре.
— Но тя не е измислена. И аз не искам да е измислена.
— Какво искаш ти и какво искам аз…
Нейде откъм локомотива изпищява железничарска свирка. Едит отстъпва две крачки към вагона, без да отделя очи от мене. Тя изглежда съвсем разстроена и аз съм учуден, че едва сега го забелязвам.
Не стой като дръвник, казвам си, не виждаш ли, че е съвсем разстроена. Е, какво, като е разстроена, аз също може би съм разстроен, обаче никой не ме е пратил тук, за да лея чувства, и цялата тая история е наистина съвсем загубена работа и най-добре е да примижиш като при зъболекаря, додето прелетят лошите десет секунди.
Така е най-добре. И все пак аз искам да кажа едно последно сбогом, мойто момиче, но за да го кажа, налага се да направя двете крачки напред и дори да хвана през рамо Едит, защото такива неща като сбогом, мойто момиче, не бива да стават обществено достояние. И ето, ние ненадейно се прегръщаме, отначало почти прилично, а после изведнаж съвсем безразсъдно и аз ровя пръсти в буйната кестенява коса и усещам по лицето си ласката на милите устни и прегръдката ни става все по-трескава, не прегръдка, а тръпка на някакво отчаяние, и ние внезапно сме оглупели до степента на нормални хора и аз я целувам също както оная вечер на моста, макар да разправят, че хубавите работи не се повтаряли, а влакът вече се плъзга по релсите и Едит пропуска вагона си и успява да се залови едва за следния вагон и продължава да стои на стъпалото и да гледа насам, и аз също стоя и гледам след влака с възпалени от безсънието и от вятъра очи. И стоя още дълго, след като влакът е изчезнал, и се взирам безсмислено в празното, и чакам бог знае какво — един неизвестен пътник сред една непозната гара в тая чужда дъждовна страна.
Край
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Редакция: Mandor, 2007 (#)
Публикация:
Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време
Издателство «Български писател»
София, 1974