Няма нищо по-хубаво от лошото време
Шрифт:
— Каква изненада — промърморвам. — И каква промяна Нали по същия този прелестен път…
— Да, да, спомените после — прекъсва ме Едит.
В тая минута от бричката излиза слаб мъж и това е, разбира се, сивокосият, който също размахва в ръката си пистолет. Сивокосият, без да иска разрешение, се настанява на задната седалка в мерцедеса, като опира оръжието си в гърба ми, докато Едит сяда отпред, за да ми прави компания.
— Запалвай — заповядва секретарката.
— Накъде? — питам, без да си давам труд да изпълня нареждането.
—
— Изключено.
— Слушай, мили Бих ти пръснала веднага главата, ако не бяха някои общи спомени, но все пак съветвам те да не разчиташ прекалено на чувствата ми.
— Не става дума за чувства, а за най-банален разум. Имам неотложна работа в Амстердам и трябва да я свърша още тази вечер, понеже от утре тоя град става за мене забранена зона.
— Така ли? И защо?
— Защото само преди половин час бях изхвърлен с гръм и трясък от вилата на Еванс при тържественото предупреждение, че ако още веднаж… И тъй нататък: можеш да си го довършиш сама.
— А причината?
— Нелепи подозрения. Тия типове, както знаеш, са ужасно мнителни. Толкова време им правя поведение и все пак…
— Ти и на мене го правеше поведението, но не мина — забеляза Едит.
— Знам, и ти си от тоя род. Позволи ми само да откарам колата малко по-нататък. Не е чудно хората на Еванс да цъфнат тук всеки момент.
— Карай към Ротердам
— Едит, престани да ми размахваш тоя пистолет и да ме дразниш с ината си — сменям аз тона. — Трябва да ти кажа, че Амстердам в момента е за мен толкова важен, колкото и за теб.
Едит хвърля бърз поглед зад гърба ми, дето сивокосият мълчаливец ме подпира с калибъра си, и в отговор се чува нисък глас с доста твърд акцент:
— Нека кара към Амстердам.
Запалвам, излизам на шосето и поемам с разумна скорост от тридесет километра в час.
— Не бъркай джоба си — извиква ми секретарката.
— Цигарите…
— Аз ще ти подам.
Тя безцеремонно вади от джоба ми пакетчето «Кент» и също тъй безцеремонно ми напъхва една полусмачкана цигара в устата, след което щраква запалката.
— Нещо друго да искаш?
— Мерси.
— Малко джазова музика?
— Като главоболие и ти ми стигаш.
— Тогава един речитатив?
Едит отново хвърля бегъл поглед зад гърба ми и в колата внезапно се разнася собственият ми глас, без никакво усилие от моя страна:
«Помагайте ми, за да свършим по-бързо.»
И гласът на Ван Алтен:
«Нима всичко искате да заснемете?»
И тъй нататък чак до прощалните пазарлъци.
— Надявам се, че ти е ясно за какво става дума — произнася Едит, като дава знак на мълчаливеца да спре магнитофончето.
— За долари и чекове, ако не ме лъжат ушите.
— Не, за снимки на досиета. Трябват ни снимките. После си свободен.
— И за какво са ви потрябвали тия снимки?
— Така. За семейния албум.
— А къде го беше пъхнала микрофончето?
— Зашила го бях в хастара на палтото
— Затова приятелят ти ме е дебнел долу.
— Позна. Обаче да не се отвличаме в подробности. Нали чу какво казах: снимките
— Но слушай, Едит, тия снимки нямат за вас никаква стойност.
— Това ние ще преценим.
— Тия снимки имат едно-единствено предназначение: те трябва да бъдат предадени на Гелен.
— Почваш да ставаш искрен. Само че ние не желаем те да бъдат предадени на Гелен. Ясно ли ти е?
— Но разбери, мила, че това е част от смисъла на играта, тия снимки да отидат у Гелен.
— Играта всеки я играе според интереса си…
— Обаче в случая нашите интереси, твоите и моите, съвпадат.
— Нямам такова впечатление.
— Защото не знаеш това, което аз знам, скъпа Дорис Холт.
Бърза справка с погледи зад гърба ми. После гласът на Едит:
— Какво каза?
— Точно това, което ти чу, скъпа Дорис Холт, от братското разузнаване на ГДР.
Нова зрителна справка. Пауза, нарушена от мене:
— Вие всеки момент трябва да получите съответни сведения за мене и може дори да сте ги получили, но да не сте ги потърсили. Аз съм от българския Център. Така че да престанем с това взаимно пързаляне.
— Тогава защо е нужно да предаваш снимките на Гелен?
— Защото досиетата са фалшиви. Разбираш ли: съвсем фалшиви. На нас тия досиета не ни трябват. На нас ни са нужни истинските.
Дъждът е съвсем проливен и вятърът го блъска в гърба ми, сякаш че ме залива с кофа вода, тъй че докато измина разстоянието от тъмната уличка, дето съм гарирал мерцедеса, до ъгловата сграда с кафенето, ставам мокър като удавник.
Минава полунощ и наоколо няма жив човек. Влизам незабелязано с малкия си вързоп в неосветения вход и пипнешком намирам пощенската кутия на Питер Гроот. Още тая заран съм се споразумял с Питер да остави тук ключа, за да мога да използувам ателието му вечерта за малка галантна среща, далеч от погледите на Едит, и ключът е наистина на определеното място и аз безшумно възлизам по стъпалата в тъмното, додето стигам таванския етаж.
Замислената операция, въпреки че трябва да се извърши на известна височина над морското равнище, няма нищо общо с волна планинска екскурзия под ласкавите лъчи на майския светлик, а тоя проклет дъжд още повече усложнява работата, макар да си има и положителните страни.
Разтварям вързопа под мъждивата светлина, идваща от прозореца, изваждам тънко здраво въже и опасвам единия му край около кръста си. На другия край на въжето е закачена широка кука, грижливо омотана с конци, за да не вдига шум при хвърляне. После слагам в джоба си необходимите инструменти, поставям един стол върху масата, изкачвам се върху тая импровизирана архитектура и излизам през таванския прозорец на покрива.