Обикновен гений
Шрифт:
Хорейшо се обърна и вдигна ръка.
— Но в такъв случай ще влезе в затвора до края на дните си за въоръжен грабеж и убийство — предупреди той. — А доколкото ми известно, в добрия стар Тенеси още не са отменили смъртното наказание. Нали така, Дарил? Тук все още има смъртно наказание за убийците, а и за техните съучастници
Нещастникът зяпна, неспособен да измисли отговор.
Хорейшо се обърна към Линда Сю.
— А ти гледай да не се гръмнеш, без да искаш!
— Сложила съм проклетия
— Това е цяло чудо, защото съм чувал, че револверите нямат предпазители.
— О — възкликна жената.
— О, я!
32
Старческият дом действително се оказа на около един час път. В коридора се носеше острата миризма на урина и човешки изпражнения.
Хорейшо често бе посещавал подобни държавни заведения, защото депресията е обичайно явление сред старите хора. Всъщност кой не би изпаднал в депресия в подобна дупка? Старците бяха подредени като щайги в инвалидните си колички и проходилки.
Откъм рецепцията долетя тенекиеният смях на някакво телевизионно предаване, който обаче не беше в състояние да заглуши кашлицата и стенанията на остатъците от едно поколение, изоставено сред воняща купчина бетон и разбити надежди.
Линда Сю вървеше бързо, без да обръща внимание на страданието около себе си.
Две минути по-късно влязоха в стаята на баба й с размери два на три, обзаведена с личен телевизор, който не даваше признаци на живот. Обитателката й седеше на един стол, облечена в униформения кариран халат. От износените чехли преливаха подути зачервени крака, мрежичка пристягаше оредялата бяла коса. Лицето й беше изпито и сбръчкано, а зъбите — жълти, разкривени и протрити като речни камъни. Но очите й, макар загубили цвета си, бяха ясни и спокойни.
— Отдавна не си идвала, Линди — каза тя с мек южняшки акцент.
Линда Сю прие забележката с видима досада.
— Заета съм — сопна се тя. — Гледам деца, грижа се за мъж.
— Кой мъж? Онзи, който е в затвора, или другият — който ще влезе?
Хорейшо е мъка сдържа усмивката си. Старицата явно не страдаше от деменция.
— Тоя човек се интересува от хората, които са живели едно време в квартала — смени темата Линда Сю, посочвайки Хорейшо.
Погледът на баба й се премести върху лицето му. В очите й проблесна любопитство. Може би се радваше, че някой ще я накара да забрави за момент мрачното ежедневие, помисли си той и разтърси ръката й.
— Казвам се Хорейшо Барнс. Много се радвам да ви видя. Благодаря, че ми отделяте от времето си.
— Хейзъл Роуз — отвърна жената. — Тук времето е единственото нещо, с което човек разполага в изобилие. Какво ви интересува?
Той накратко й разказа за семейство Максуел.
— О, разбира се, че ги помня — кимна тя. — Франк Максуел изглеждаше много представителен в униформата си. Имаше един куп момчета — всичките едри и хубави.
— А помните ли дъщеря им Мишел?
— Да. — Хейзъл се облегна. — Я ми кажете, защо се интересувате от тях?
— Сигурно ще ви се стори
— Едва ли ще е по-отегчително от живота ми тук. Затова започвайте. Със сигурност ще разнообразите живота на една самотна старица.
— Представители на семейството ме наеха да разкрия някои неща, случили се по времето, когато Мишел е била шестгодишна. Някъде преди двайсет и седем-осем години.
— Случили се? Какво по-точно?
— Нещо, което е довело до рязка промяна в личността й.
— Едно шестгодишно дете не може да бъде личност — изсумтя Линда Сю.
— Напротив — поклати глава Хорейшо. — Личността на човек се формира именно на шест-седемгодишна възраст.
Линда Сю отново изсумтя и започна да си играе е каишката на чантата, а той насочи вниманието си към възрастната жена.
— Да сте забелязали нещо подобно? Знам, че е било отдавна, но спомените ви много ще ми помогнат.
Хейзъл навлажни устните си и се замисли.
— Отивам да изпуша една цигара — стана Линда Сю, на която очевидно й доскуча. Пръстът й предупредително се заби в лицето на Хорейшо. — Тук има само един изход, затова хич и не помисляй да се измъкваш без… Ти знаеш какво. — Тя дари баба си с крива усмивка и напусна стаята.
— Колко й обещахте? — попита Хейзъл, загледана след внучката си.
Хорейшо се усмихна и придърпа един стол.
— Стотачка. Която по-скоро би трябвало да предложа на вас.
— Тук няма къде да ги харча — махна с ръка възрастната жена. — По-добре ги дайте на Линди. С тъпаците, с които живее, парите винаги са й добре дошли. И ето я днес: с четири деца от четири различни донора на сперма, извинявайте за израза. И вероятно с още четири, преди да приключи е раждането.
Старицата млъкна и отново се замисли, а Хорейшо реши да остави инициативата в нейни ръце.
— Как е Мишел? — попита след известно време тя.
— Била е и по-добре — откровено призна Хорейшо.
— Следях кариерата й — сподели бабата. — Вестниците писаха за нея.
— Така ли? — учудено я погледна той. — А защо?
— Как така защо? Момичето постигна много. Олимпийски медал, служба в Сикрет Сървис. Сигурна съм, че се е гордеела с успехите си.
— Откъде сте сигурна?
— Сам казахте, че човек оформя характера си в най-ранна възраст. Момичето беше упорито и решително. По нищо не отстъпваше на братята си, или поне се опитваше. Като я гледах, винаги си спомнях старата поговорка: не е важно колко голямо е кучето, важно е колко хъс влага в боя. А тя беше от хората, които не се спират пред нищо.
— Би трябвало да се занимавате е психология — с уважение поклати глава Хорейшо.
— Едно време исках да стана лекарка. В гимназията бях трета по успех.
— А защо не станахте?
— Защото по-големият ми брат също искаше да стане доктор, а в онези години момчетата имаха предимство. Останах у дома да гледам болните ни родители. После се омъжих, родих деца. Мъжът ми умря от инфаркт един ден след като се пенсионира, а аз се озовах тук. Скапана работа, ама тъй ми било писано. Такъв ми беше животът, друг нямах.