Обикновен гений
Шрифт:
— Няма! — запъна се Бърт.
Шон го хвана за ръката и леко я изви.
— Или ще почистите къщата, или ще се разходим до участъка! — мрачно го предупреди той и посочи с бухалката опустошения бар. — След един час ще дойда да проверя докъде сте стигнали, Албърт.
Само че Шон нямаше да се върне, защото щеше да забрави за Албърт. Мобилният му телефон иззвъня четирийсет минути по-късно, докато гледаше новините по телевизията. Съобщиха му, че Мишел лежи в безсъзнание в една от вашингтонските болници,
3
Очите му се заковаха върху тялото, проснато неподвижно на леглото. Челото на Мишел беше превързано с бинт, част от лицето й беше жестоко подута. Той се обърна към лекаря, който успокоително промърмори:
— Не се безпокойте. Не е толкова зле, колкото изглежда. Скенерът на главата не показа увреждания, няма вътрешни кръвоизливи. Разминала се е само с контузии, включително един избит зъб и две пукнати ребра. Има късмет, че носът и челюстта й са цели. Ще изпитва силни болки, след като се събуди, въпреки лекарствата.
Докато слушаше лекаря, Шон се взираше в един предмет, който никак не се връзваше с болничната обстановка — белезниците, с които дясната ръка на Мишел беше прикована към рамката на леглото. Към тях трябваше да прибави и ченгето с подпухнало лице в коридора, което го претърси за оръжие и му разреши да влезе за десет минути.
— Какво се е случило, по дяволите? — попита той.
— Вашата приятелка е влязла в бар и се е сбила с някаква горила.
— Откъде знаете, че е бил толкова як?
— Видях го, в момента го обработват на същия етаж.
Докторът погледна часовника си и отбеляза нещо в болничния картон, закачен над леглото.
— Тя ли е започнала първа?
— Така казват — кимна човекът. — Предполагам, че това е причината за белезниците, макар че в момента едва ли е в състояние да побегне. Накараха ме да ги оставя, въпреки че и онзи тип е здравата пребит. Тази жена трябва да е истинска фурия!
— Нямате представа колко сте прав — отбеляза Шон, изчака го да излезе и се приведе над леглото. — Мишел! Чуваш ли ме?
Отговори му тихо стенание. След изтичането на десетте минути той бавно се изтегли към вратата, без да изпуска от очи белезниците.
Не му беше трудно да научи подробностите по инцидента. Осведоми го стар приятел от вашингтонската полиция, който успя да се добере до доклада за ареста.
— По всичко изглежда, че мъжът ще направи официално оплакване — завърши детективът.
— Страхотно — възкликна Шон и уморено разтърка очи. — А тя не е дала никакви показания, така ли? Ченгетата сигурни ли са, че не е била провокирана?
— Около петдесетина свидетели твърдят, че е нападнала мъжа без никаква причина. Искам да те питам нещо друго, Шон: какво, по дяволите, е търсила в онзи квартал? Нима е била обзета от желание да умре?
Била
В коридора се натъкна на Големия Родни. Нямаше как да го пропусне. С него беше и приятелката му, която продължаваше да чисти изцапаната си рокля.
— Много й се струпа напоследък — подхвърли Шон.
— Какво ни пука, по дяволите? — изкрещя жената.
— Ще й скъсам задника в съда! — мрачно изръмжа накуцващия Родни, притиснал кръста си с бинтована ръка.
— Точно така! — изскимтя приятелката му. — Я виж какво направи с роклята ми онази кучка!
— Тя няма нито пари, нито недвижими имоти — охлади ентусиазма им Шон. — Можете да й вземете джипа, но той е навъртял поне сто и шейсет хиляди километра.
— Да си чувал за запор? — озъби се жената. — Ще й прибираме заплатата през следващите двайсет години. Надявам се да й хареса!
— Ще й прибирате част от заплатата — поправи я Шон. — При условие, че работи. Но трябва да ви кажа, че в момента е безработна и няма изгледи скоро да си намери работа. Най-вероятно ще я върнат в клиниката веднага след като излезе от болницата.
— В клиниката ли? — втренчи се в него приятелката, забравила за роклята си. — Каква клиника?
— „Сейнт Елизабет“, клиника за душевноболни.
— Я стига! — кресна Родни. — Кучката ме нападна!
— Искаш да кажеш, че е луда? — неспокойно попита приятелката му.
— Да имаш друго обяснение? — отвърна с въпрос Шон и бавно огледа масивната фигура на Родни. — Ти сериозно ли мислиш, че някой би нападнал мъжага като теб ей така, без причина? И то жена?
— Мамка му! — изруга Родни и хвърли неспокоен поглед към приятелката си. — Човекът може и да е прав. Трябва наистина да е луда, за да го направи. Нали, скъпа?
— Не ме интересува! — отсече жената и войнствено сложи ръце на кръста си. — Искам пари от някого, не ми пука от кого! — Очите й пробягаха по лицето на Шон. — Може и от приятел… В противен случай мис „Карате“ ще трябва да полежи в пандиза!
— Добре, ще гледам да посъбера нещо — промърмори той.
— Колко? — засече го жената.
Шон отговори след бърза, направена по памет ревизия на банковите си авоари.
— Десет бона, но това е максималното. Ще ви стигнат за покриване на болничните разходи и за нова рокля, а с остатъка ще забравите за инцидента.
— Десет бона?! — изпищя жената. — Ти за луда ли ме вземаш? Искам петдесет! Докторът каза, че коляното на Родни се нуждае от някаква скопия. Освен това тя му счупи пръста!
— Нямам петдесет бона.
— Предупреждавам те, че няма да приема нито цент под четирийсет и пет! — изсъска тя. — В противен случай приятелката ти ще се изправи пред съда, а той ще й осигури достатъчно време в пандиза да успокои нервите си!
— Добре, четирийсет и пет — въздъхна Шон. Това означаваше да изтеглят всичките си осигуровки, плюс още няколко хилядарки назаем.