Обикновен гений
Шрифт:
— По дяволите! — възкликна Шон. — Дали е това, за което си мисля?
Миг по-късно до малкия автобус спря рейндж роувър, от който слезе някаква жена.
Шон замръзна от изненада. Облечена в бежов костюм с панталон, Валъри Месълайн се насочи към групичката араби и започна разговор с тях. На верижка на шията й висеше бяла карта, вероятно служебен пропуск. Тази жена беше служителка на ЦРУ и артистка от световна класа, успяла да го накара да повярва на тъжната й история.
Мишел забеляза смайването
— Валъри?
Той само кимна.
Групичката пътници се насочи към автобуса, но Валъри остана на пистата, продължавайки разговора си с един от арабите. И двамата хвърляха чести погледи към балите, свалени от товарното отделение на самолета. В един момент Валъри се приближи до една от тях, потупа я и се засмя на нещо, казано от арабина.
После двамата се качиха в рейндж роувъра и последваха автобуса с останалите пътници вероятно към съседния комплекс, отбелязан на сателитната карта.
След като разтовариха, мъжете около опашката на самолета се качиха в хамъра и последваха автобуса. Останаха само двама, които се отправиха към камиона. Моторът изръмжа и машината се насочи право към Шон и Мишел.
— Назад! — напрегнато прошепна той и те бързо запълзяха обратно.
Камионът спря пред близкия железен портал. Единият от мъжете слезе да отключи и махна с ръка на колегата си. Тежката машина се плъзна навън и спря да изчака човека, който заключи портала и тръгна към кабината.
Мишел свали презрамките на раницата си.
— Върни се в Бабидж Таун и покажи на Мъркъл Хейс всичко, което записа с камерата — обърна се тя към Шон. — После се върни и чакай да ти се обадя.
— Да чакам да ми се обадиш? — погледна я с недоумение Шон. — Какво си намислила?
— Видеозаписът не е достатъчен. Искам да проверя какво съдържа товарът.
Преди Шон да успее да реагира, тя се стрелна след камиона. Настигна го бързо и ловко се шмугна под каросерията, вкопчвайки се в металната рама.
Шон буквално се вцепени от изненада.
Докато партньорката му изчезваше в мрака под шасито на камиона, той продължи да лежи в калта на най-секретната база на ЦРУ, очаквайки всеки момент да получи инфаркт. В крайна сметка се успокои, макар че нямаше представа как успя да го постигне. Пъхна раницата на Мишел в своята и запълзя обратно към историческия паметник, наречен Порто Бело. По вода от него го деляха не повече от петстотин метра, но той имаше чувството, че са петстотин километра.
Не само Шон остана озадачен от импулсивното решение на Мишел. Самата тя бе силно разколебана и на няколко пъти беше на ръба да пусне рамата, да изчака отдалечаването на камиона и да хукне обратно към партньора си. Но нещо в нея не й позволяваше да го стори.
До слуха й достигнаха шумове, различни от ръмженето на мотора и подрънкването на каросерията. Вероятно наближаваме
Миг по-късно порталът се отвори с пронизително скърцане, камионът излезе на улицата и започна да набира скорост. Крайниците й започнаха да отмаляват, но вече нямаше избор. Падането в момент като този означаваше счупена глава, ако не и нещо по-лошо. За миг зърна колелата на кола, която ги задминаваше.
Няколко минути по-късно камионът напусна пътя и пое по покрита с чакъл алея. После отново излезе на асфалт, намали скоростта и спря. Двата чифта крака излязоха от кабината и се отдалечиха. Мишел изчака стъпките да заглъхнат, отпусна се на земята и внимателно изпълзя встрани, противоположно на посоката, в която изчезнаха мъжете.
Надигна се и се огледа. Въпреки тъмнината мястото й се стори познато. В следващия миг долови приближаващите се стъпки и изтича към близката постройка. Залепи се за стената, предпазливо надникна зад ъгъла и дъхът й спря. Вече знаеше къде е попаднала.
82
Шон се върна на полянката пред Порто Бело, без да бъде видян от никого, и бавно пое по изгнилите стъпала към верандата. Едно от тях се счупи под тежестта му — толкова внезапно, че нямаше време да реагира. Полетя надолу, нещо остро прониза крака му и той неволно изкрещя от болка. Ехото около проклетото място поде крясъка, разнасяйки го надалеч в нощта.
Стори му се, че бе включил скрита аларма, после му се счу тропот на крака и възбуден лай на обучени кучета. Замръзна на място и затаи дъх. Изминаха няколко безкрайно дълги секунди, докато се увери, че всичко е плод на въображението му. Размърда се и направи опит да се измъкне от рухналото стълбище, мълчаливо проклинайки кралския губернатор, предпочел за строителен материал дървото вместо солидните тухли. Пръстите му предпазливо опипаха дълбоката драскотина на бедрото, от която течеше кръв.
Закуцука към къщата и бързо се спусна в мазето. Миг по-късно се спъна в някакво невидимо препятствие, залитна и се блъсна в стената. Ударът беше толкова силен, че изби една от тухлите в нея. Шон изруга, надигна се на колене и разтърка ожулените си ръце. После очите му попаднаха на малката дупка от падналата тухла, зейнала на няколко сантиметра от пода. Включи фенерчето и го насочи към нея. Зад дебелата носеща стена нещо проблесна.
— Мамка му!
Шон грабна една дъска, вкара я в дупката и натисна силно. Пропуканата мазилка бавно поддаде. Той бръкна и издърпа блещукащото парче метал, без да обръща внимание на драскотините по ръцете си.