Обикновен гений

Болдаччи Дэвид

Разби с камък ключалката на пералното помещение и бързо се вмъкна вътре. В ноздрите го удари миризма на препарати и белина, очите му пробягаха по редицата перални машини и бързо откриха това, което му трябваше. Грабна дрехите от закачалката и се измъкна навън.

На двайсетина метра по-нататък тъмнееше къщата на Алиша. Шон предпазливо се промъкна до задния вход и натисна бравата. Вратата се оказа отключена. Влезе и се ослуша. Всичко изглеждаше спокойно. По улицата се разнесе тропот от бягащи крака и

той инстинктивно се сниши.

Минута по-късно вече се изкачваше по стълбите. Целта му беше мобилният телефон, който неблагоразумно беше оставил в стаята си преди началото на операцията. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че стаята е претърсвана и вещите му ги няма. Обърна се и тръгна към спалнята на Алиша с намерението да използва нейния телефон, без да я буди.

В момента, в който отвори вратата, получи силен удар в рамото и един глас нервно изкрещя:

— Да не си ме докоснал! Махай се оттук!

Обърна се и видя Алиша зад вратата, стиснала с две ръце протезата си.

— Чакай, спри! — напрегнато прошепна той. — Аз съм Шон!

— Шон?! — смаяно промълви жената.

Той направи крачка напред и я прегърна, усетил, че тя с усилие се крепи на един крак.

— Какво правиш тук? Не се ли евакуира?

— Мислех, че сте си тръгнали, и реших да проверя дали Виджи няма да се появи. После чух как някой се промъква в къщата.

— Трябва да изчезваме, Алиша. Веднага!

— Защо? Какво се е случило?

— Нямам време за обяснения. Става въпрос за нелегален трафик на наркотици, а вероятно и за убийства. Агентите на ЦРУ претърсват района, но аз имам план.

Алиша ловко си постави протезата.

— Къде е Мишел?

— Много ми се иска да ти отговоря, но не знам. Тръгна след наркотиците. Надявам се… Надявам се, че е добре. Имаш ли мобилен телефон? Трябва да се свържа с полицията.

— Оставих го в колата.

— А обикновен?

— Не, ползвам само мобилен.

— Жалко — въздъхна той и се огледа. — А сега ме слушай внимателно. Излез и тръгни към колата си. Предполагам, че е паркирана отпред, нали?

— Да.

Той разгърна дрехите, които беше взел от пералнята. Оказа се, че е униформа на охранителната фирма. Шон започна да се преоблича.

— Господи, ти си ранен! — ахна Алиша, забелязала дълбоката рана на бедрото му.

— Забрави! — кратко отвърна той. — Ако не се измъкнем оттук, това ще ми се стори само драскотина. Ако някой те спре, ще кажеш, че си уплашена и искаш да се махнеш от това проклето място. Аз ще бъда наблизо.

— С тази униформа можеш да минеш за човек от охраната, който ме придружава — подхвърли Алиша.

— Ако ме видят отблизо, пазачите ще ме познаят — поклати глава той. — Но отдалеч ще видят само униформата. Изкарай колата извън портала и ме чакай там.

— Ами ако не ме

пуснат, Шон? — тревожно го погледна тя. — Ако си помислят, че знам нещо?

— Прави се на обзета от ужас, Алиша. Нищо повече.

— Няма да ми е много трудно, защото наистина съм ужасена — плахо се усмихна тя. Замълча за момент, очите й се напълниха със сълзи. — Това са хората, които отвлякоха Виджи, нали?

Той се поколеба, после кимна.

— Да, те са.

Огледа стаята, взе едно тежко преспапие от нощната масичка и го тикна в ръцете й.

— Ще трябва да се задоволиш с това оръжие, защото друго няма.

Отвън отново долетя тропот на бягащи крака.

— Карай по главната алея, мини покрай Барака номер три и басейна и се насочи към портала — инструктира я за последен път Шон, после я сграбчи за раменете и силно я разтърси. — Ще се справиш, Алиша! Сигурен съм, че можеш!

Тя въздъхна, кимна и го последва надолу по стълбите.

Първата част от плана протече безупречно. Двама от Униформените охранители минаха покрай Алиша, но не й обърнаха внимание. После започнаха неприятностите. Иззад завоя изскочиха неколцина мъже с бронежилетки. Първият от тях предупредително вдигна ръка.

— Мамка му! — полугласно изруга Шон, заел позиция сред храстите. Очите му механично потърсиха нещо, което би им помогнало да се измъкнат. И го откриха. Пръстите му нервно разтвориха раницата и измъкнаха една от гранатите, които беше взел от един от охранителите на Кемп Пиъри. Издърпа щифта и я запрати през оградата на Барака № 2. Тя звучно издрънча в стената на водния резервоар. Без да губи време, той хукна към близкото дърво и се покатери на долните клони.

Пет секунди по-късно гранатата експлодира, пробивайки дупка в дъното на огромния резервоар. Стотици хиляди литри вода плиснаха навън и се разляха по алеите като придошла река. Разнесоха се уплашени викове и Шон разтвори клонките пред себе си. Тъкмо навреме, за да види как водната стена помита Алиша и въоръжените мъже, които я бяха заобиколили.

Алиша беше отнесена отвъд басейна, тялото й спря в пластмасовите столове, пръснати около него. Тримата мъже от охраната нямаха този късмет. Телата им се блъснаха в каменната стена на огромното огнище и останаха там, напълно неподвижни.

Резервоарът се изпразни. Шон скочи от дървото и бързо се насочи към Алиша, газейки до колене в бързо оттичащата се вода.

— Извинявай за цунамито, но нямаше какво друго да направя — извика той, после изведнъж се закова на място.

Нещо не беше наред. Стиснала с две ръце протезата си, Алиша се гърчеше от болка.

— Хей, какво има? — хукна към нея той.

— Нещо се заби в бедрото ми в момента, в който ме удари вълната — отвърна на пресекулки тя. — Не мога да помръдна!