Осъдени души
Шрифт:
— Вие… навярно сте туристи?… — попита той вежливо.
— Такова нещо!… — гаменски отвърна Джек. — Търсим смехории из Испания.
— Това правят повечето чужденци, които не познават страната ни — кротко забеляза монахът.
— Ние сме от тях.
— Може би се гордеете с това? — внезапно попита испанецът.
— Положително! — отвърна Фани вместо Джек. — Защото не сме свикнали да понасяме мансанилята.
Тя произнесе думите на испански за изненада на монаха, който се усмихна и промърмори снизходително:
— Ya lo veo!#1…
Той я погледна с острите си блестящи като черен диамант очи, сякаш искаше да каже: „Благодаря ви, но аз не се засягам от
Той й действуваше като мансанилята или, по-точно — заедно с мансанилята правеше обстановката някак магнетична, възбудителна и приятна… Това матово испанско лице, святкането на зъбите му, нервната и южна красота, аскетично свитите устни и твърдият блясък на очите му, съчетани тъй странно с християнско смирение, бяха всъщност очарователни, проникваха и завладяваха цялото й същество. Мълчанието, което настъпи след глупавата заядливост на Джек, щеше да изгони монаха, ако Фани не бе направила усилие да го задържи още малко.
— Вие към кой орден принадлежите, отче? — запита тя почтително.
— Оле, тя го нарича „отче“! … — изтърва Клара и прихна да се смее високо, защото бе също пияна.
— Аз съм от Дружината на Христа — отговори монахът, без да обръща внимание на смеха й.
— Какво е това дружество? — попита Джек. — Това не е дружество, сър, а религиозен орден, основан от нашия духовен баща Лойола.
— О-хо-о! … Значи, вие сте били йезуит? — тържествено установи Клара, а после погледна цялата компания, сякаш искаше да каже: „Уловихме го най-сетне!“
— Това съществително у нас не звучи много ласкаво заяви Джек.
— Причината са враговете ни — отговори монахът.
— А защо имате врагове?
— Защото дори самият Христос е имал малко приятели.
— Какви са целите на вашия орден?
— Те са прости, но не ми е позволено да ги излагам по кръчмите.
— Ликьори произвеждате ли? — попита Клара.
— Не, благородна мис.
— Вие не сте длъжен да отговаряте на глупави въпроси — произнесе Фани решително.
— Зная — кротко отговори монахът. — Но аз не считам господата за глупави.
— Ние сме само нечестиви — каза Джек.
— И разглезени — допълни Фани.
Клара и Джек избухнаха срещу нея с иронични упреци, но Фани не им обърна внимание. Тя наблюдаваше монаха, който пак я погледна с известна изненада, сякаш се учудваше, че тя реагираше по тоя начин и тъй решително бе готова да се скара със спътниците си заради него. Между погледите на двамата се установи отново мълчаливото съгласие, че Клара и Джек бяха разглезени деца, на чиято дързост не трябваше да се обръща внимание. Но нахалството им бе преминало вече всякаква граница! И все пак в търпението на монаха нямаше безразличие, а само достойнството на човек, който ги превъзхождаше неизмеримо. Може би към това поведение го принуждаваха само правилата на ордена. Може би ако този човек — властните и някак жестоко свити устни, острият поглед, в който горяха непримирими, фанатични пламъчета, финесът на цялата личност издаваха белезите на идалго, навлякъл расото por conviccion 5 , — може би ако този човек се намираше в някой клуб, на някое игрище, щеше да отговори на Джек с дуел, с юмручен удар в челюстта. Но сега се бе въздържал дори от всяка по-силна дума, бе направил това умело, красиво, със силата на оная вътрешна дисциплина, която изискваше орденът.
5
По
Едно внезапно засилване на врявата, която идваше отдолу, накара компанията да отклони вниманието си от монаха. Чуха се високи заплашителни викове на испански и секунда подир това удари върху пътната врата.
— Какво става? — попита Фани на испански келнера.
— Много неприятно, сеньора!… Работници отиват на митинг в Сеговия.
— Та какво от това?
— Искат да влязат вътре.
— Че нека влязат!
— Как? … Тук ли? — смаяно попита келнерът. Мисълта да се смесят господа и хора от народа му се стори скандална.
— Значи, митинг? … Срещу какво? — попита Джек.
— Срещу възстановяването на една стара черква в Сеговия — обясни Мюрие.
В Бургос, докато пиеха кафе, той бе успял да хвърли поглед върху заглавията на вестниците.
— Та нали Испания е прогресивна република?
— Там е работата! Прогресивна, но прекалено набожна и работниците протестират.
— Мълчете да чуем! — каза Фани.
Шумът и виковете продължаваха. Отнякъде дотърчаха две слугини, които уплашено се притискаха една към друга.
— Madrecifai#1… — захленчи по-младата от тях, чупейки ръце.
— Не се бой. Рамонсита! — утеши я другата. — Господарят изпрати Хоселито да повика цивилната гвардия.
— Какво може да направи цивилната гвардия?… Половината от нея са антихристи! … — продължаваше да хленчи Рамонсита.
Селският свещеник й бе внушил отдавна, че всички, които не признават краля, са антихристи.
Любопитството на компанията се превърна в тревога, когато по стълбите към трапезарията нахлуха хора с тежки стъпки. Чу се гласът на собственика, които убеждаваше умолително:
Майчице.
— Muchachos! … Muchachos!#1… Тези стаи са за господа. Тук има чужденци… англичани…
Един друг глас, подобен на ерихонска тръба, изрева ужасно:
— Дяволе, а ние да не сме кучета? … Днес то има равенство!
Човекът, който така свирепо настояваше за равенство, се показа на вратата. Той бе млад, чернокос, с грамадно телосложение и добродушни кафяви очи, чийто израз никак не отговаряше на сърдитите викове, с които цепеше посадата. Носеше чистичък работнически комбинезон и ако се съдеше по виковете му, бе малко пийнал. Зад него нахлуха другарите му, около десетима души, с вехти дрехи и баски шапчици. Всички имаха вид на работници или бедни интелигенти, въодушевени от идеята да манифестират заедно в Сеговия омразата си срещу средновековна Испания. Веднага щом влязоха, едрият обиколи с поглед трапезарията и когато очите му съзряха монаха, в тях блеснаха пламъчета на фанатична омраза.
— Другари!… — мрачно изръмжа той. — Ето един чернокапец!
И тръгна заплашително към представителя на реакцията. Но останалите бяха далеч по-трезви от другари си. Един от тях схвана веднага опасността, която заплашваше монаха, и като улови широкоплещестия за лакътя, предупреди разумно:
— Карлито!… Без глупости!
Карлито премигна няколко пъти. След това съсредоточи мисълта си с известно усилие и реши, че наистина беше съвсем безсмислено да изхвърли това кюре от посадата. Те бяха с хиляди, тия черни паразити в расо! … Най-добре бе първо да се вземе властта и после да се изпратят с параходи — подарък от Испанската република на Ватикана. И Карлито укроти гнева си. Той даде воля само на идейното си въодушевление, като удари с все сила по масата и изкрещя, колкото му глас държи: