Осъдени души
Шрифт:
— Не. Аз не те обичам… поне по тоя начин, по който би могъл да очакваш. И не зная дали е възможно да се върна към живота… да прекъсна инжекциите. Видя какво стана оная нощ. Мисля, че е късно.
Лицето й продължаваше да бъде все тъй бледо и в резигнацията, с която говореше, имаше някакво мъртвешко спокойствие.
— Не зная дали ме разбираш.
— Утре ще почнем лекуването — каза той решително.
А тя отвърна:
— Ще бъде безполезно. Опитвала съм толкова пъти.
Келнерът носеше ястията, до които двамата
— Значи, ти познаваш Рикардо? — попита той след дълго мълчание.
— Да — отговори тя.
И бузите й потрепереха.
— Аз пък едва си спомням за него. Когато заминах, беше дете. Едно съвсем особено, набожно дете… Нямам представа как е изглеждал като възрастен.
— По външност той приличаше на тебе — каза тя с дрезгав глас.
— Какъв беше характерът му?
— Непреклонен и жесток.
— Но вероятно снизходителен към себе си!
— Той бе неумолим и към себе си.
Фани конвулсивно стисна юмруците си и дишането й се ускори, сякаш някаква ръка я бе стиснала за гърлото.
— И ти отиде да работиш при болните от петнист тиф в Пеня Ронда!… Защо направи това?
— За да бъда с него.
— Романтичка! … — произнесе той с усмивка. — Любов ли беше това?
— Не зная.
— Какво стана после?
Лицето на Фани доби цвета на синкав мрамор. Последната капчица кръв бе изчезнала от него. Челюстта й потрепера сякаш от студа на някакъв ужасен спомен. Но тя се овладя веднага.
— Не е необходимо да ми говориш повече за Рикардо — каза Луис.
— Напротив! … Трябва да ти кажа всичко. Но не сега! … Не още!
— Мъртвите изобщо не представляват интерес — заяви Луис непочтително, като свърши беленето на един портокал и го подаде на Фани.
— Вярваш ли в безсмъртието на душата? — попита.
— Не. Трудно мога да се съглася, че готвачът на хотела Алфонс XIII или маркизът на Tope Бермеха грябва да бъдат безсмъртни.
— И аз също — каза Фани с нервен смях. — Но маркизът на Tope Бермеха заслужава да бъде безсмъртен.
Но ти не намираш Защо?
Защото свали маските ни — каза Луис. те пак впиха погледите си един в друг. В очите на Луис светеше надежда, а Фани отново почувствува острата, пронизваща болка на отчаянието. Никога, никога повече отсега тя не бе усещала по-силно пълната си физическа разруха.
Когато свършиха обеда и излязоха от ресторанта, тя се оплака от лека умора. Луис разбра веднага, че това се дължеше на обичайната, постепенно настъпваща депресия на нервите й. Действието на сутрешната инжекция се изчерпваше и сега тя имаше нужда от нова доза морфин.
— Много глупаво е да пием кафе
— Да, но забранено е на господа да влизат в стаите на дами и обратно — весело забеляза Луис.
— Нима си тъй наивен да изпълняваш наредбите?
— Тогава да опитаме брендито.
Апартаментът й бе топъл и задушен. Веднага щом влязоха, тя отвори вентилатора и спусна персианите, които ленивата прислуга бе оставила вдигнати. Стаята потъна в полумрак. Сънливата тишина се нарушаваше само от рядкото звънтене на трамваите или клаксона на някой автомобил, който минаваше по нажежения паваж на „Сан Херонимо“. Сега бяха най-горещите часове на деня.
— Защо не отидеш в Сан Себастиян? — попита той.
— Сега там е пълно с англичани — произнесе тя с досада. — Освен това парите ми са на свършване.
— За колко време имаш още?
— За няколко месеца… О! … Предостатъчно! И зловещото спокойствие на това „предостатъчно“ прониза болезнено.
— Un momentito — каза тя (испанският език се бе вече установил помежду им) и като отиде при нощното шкафче, извади от него кутията с принадлежностите за инжектиране.
След това тръгна към банята.
— Десет сантиграма по-малко! — заповяда Луис-строго.
А тя отвърна:
— Не. Няма смисъл.
— Ще опиташ! — каза той, като отиде бързо при нея и я улови за раменете. — Ще инжектираш по-малко, ако ме обичаш наистина.
— Аз те обичам, но не мога да направя това… Днес искам да бъда спокойна. Има да ти говоря много неща.
— Не искам да ми говориш нищо.
— Трябва да знаеш всичко… Трябва да научиш как е загинал Рикардо. Ти си длъжен да знаеш това. Аз никога не бих ти го разправила, ако не беше негов брат.
— Тогава обещай ми: ще почнем опита от утре.
— Добре. Обещавам — каза тя с пуста усмивка. И гласът й подсказа колко безнадежден щеше да бъде опитът.
— Стерилизираш ли спринцовките и разтвора?
— Аз никога не правя това.
— Защо? — попита той гневно.
— Защото в Испания няма микроби. Витамините и слънцето убиват всичко.
— Кой ти каза това?
— Един испански лекар.
— От Кралската академия навярно. Подлеците успокояват съвестта си, за да не мислят за миазмите на бедността.
— О! … Ти си червен! — каза тя с усмивка.
Той изтръгна кутията от ръцете й, след това постави щепсела на електрическия котлон, за да извари спринцовката. Фани влезе в банята и се върна оттам, навлякла копринения убитозелен пеньоар, в който я видя за първи път. Единият й ръкав бе запретнат. Когато всичко бе готово, тя си направи инжекцията сама,
За момент.
Луис пак извърна главата си настрана, за да не гледа ужасното забиване на иглата в бледата плът на ръката й.
— Хвърли сакото си. Тук е много горещо — каза тя.