Осъдени души
Шрифт:
— Това е голяма чест за нас!… — зарадва се отецът, но в същото време Фани забеляза как смущението в сините му очи нарасна.
— Може би сега никого няма там? — попита тя неспокойно.
— О, не! … Тъкмо сега момчетата се тренират за състезанието с колежа от Саламанка.
— Чудесно!… Ще ги видим, нали? Групата се върна по дългите коридори, мина направо през капелата, при което всички отци коленичиха! пак пред статуята на Богородицата, и се озова в задния двор на колежа. Смущението на отец Миранда ставаше все по-голямо. Той каза нещо на един от колегите си, употребявайки език, който Фани не разбра. После й дойде наум, че този език трябва да
Всички бяха стигнали вече до един ред кипариси, който отделяше малкия стадион от останалите части на парка, когато Фани разбра изведнъж, по-развълнувана от самия отец Миранда, причината на смущението му: на игрището по къси панталонки, в бели спортни обувки и полуголи до пояс стояха Ередиа и двадесетина момчета. Игрището беше начертано с бели успоредни линии, между които се намираха препятствия от различно естество. Шест от момчетата, наредени в редица и коленичили на единия си крак, с ръце, опрени о земята, очакваха знака на учителя си, за да се втурнат в бяг. Фани не знаеше дали можеше да види по-неочаквана, по-вълнуваща и по-прекрасна за нея гледка не от игрището, а от голото тяло на Ередиа. Никой от спортуващите не беше забелязал приближаването на групата. Десетина секунди те вървяха, без да приказват: отците — забъркани, Фани — със затаен дъх, Лесли — иронично усмихнат. Тъкмо в тоя момент Ередиа свирна с уста и момчетата се понесоха напред. В продължение на няколко секунди Фани успя да разгледа тялото му. То имаше същия нежномургав, маслинен оттенък, както лицето. Плещите му бяха широки, кръстът — тънък, бедрата — закръглени и стройни. От цялото му телосложение лъхаше изяществото на лекоатлет, на древна статуя.
— Ти съвсем нямаш лош вкус! — измърмори Лесли.
— Мълчи! … — прошепна Фани и неволно забави вървежа си, за да гледа по-дълго това прекрасно тяло.
Тичащите момчета стигнаха края на игрището и се понесоха обратно между белите успоредни линии. Ередиа ги гледаше критично и с хронометър в ръка чакаше да определи постиженията на първенеца от групата. Фани беше обзета от предчувствието, че когато монахът ги забележеше, изненадата му щеше да бъде неприятна. Тъкмо тогава с халат в ръка отнякъде дотича отецът, комуто Миранда бе проговорил по латински.
— Отче Рикардо!… — срамежливо произнесе Миранда. — Облечете халата си!
Ередиа се обърна. Първото нещо, което изрази лицето му, беше изненада, а после сдържан гняв. Той погледна отец Миранда с упрек, сякаш искаше да каже: „Какво е това? Защо водите тези хора, без да ме предупредите?“ Отец Миранда замига виновно и безпомощно, съзнавайки напълно позора, на който бе изложил колегата си. Ередиа бързо облече халата и го затвори чак до шията си.
— Добър ден, отче!… — каза Фани непринудено, като че голотата му не й бе направила никакво впечатление. И това щеше да бъде вярно, ако не бе тъй прекрасна.
— Добър ден, мисис Хорн! — отговори Ередиа без никакво смущение.
— Продължавайте, отче!… — насърчи Фани весело. — Аз много обичам бягането на двеста метра. Има ли добри постижения?
— Едно от момчетата почти докосва каталонския рекорд.
— Удивително!… Какви спортове практикувате?
— Тенис, плуване и лека атлетика.
— Ние имахме съвсем друга представа за вашите училища.
— Стараем се да следваме принципите на модерното възпитание.
— Учениците
— Предполагам, че и за нея имаме съвсем погрешна представа?
— Напълно погрешна!… Схоластиката е философия на християнството и основа на нашия мироглед.
Той отговаряше вежливо, усмихнато, без никаква враждебност, но на Фани се стори, че в усмивката му прозираше малко снизходителна ирония, сякаш искаше да каже: „Защо си дошла тук? Защо не отидеш с приятелите си да се печеш на слънцето в Сан Себастиан? Какво те интересува нашата схоластика?“ Докато разговаряха така, Фани наблюдаваше зашеметена цъфтящата и мъжествена красота на лицето му, открития поглед, силните гърди, които изпълваха халата. Струваше й се, че не би имало по-пълно щастие от насладата да потъне в прегръдката на това тяло, на тия здрави нежномургави ръце. Ала заедно с това аскетичните гънки около ъглите на устните му я караха да съзнае, че нямаше нищо по-далечно и по-недостъпно от това тяло, от личността на този мъж. Вежливо-ироничната усмивка продължаваше да трепти върху лицето му и това я изпълни с отчаяние.
Докато приказваха така, отец Миранда поведе с Лесли сериозен разговор за възпитанието, който останалите отци слушаха с почтително внимание. За няколко минути — и не беше ли дошла тъкмо за тия минути — Фани и Ередиа останаха изолирани.
— Мисля, че ви отегчавам — произнесе тя горчиво. — Боя се да не помислите, че разпитвам като приятелите си от оная вечер в посадата.
— Далеч съм от такова предположение — каза Ередиа.
— Още едно нещо, отче!… — произнесе Фани умолително и вълнението на гласа й накара ироничната усмивка върху лицето на монаха да изчезне. — Бяхте ли уверен, че в съда… щях да кажа истината?
— Напълно, мисис! …
— Можех да не я кажа.
— Зная. Но бях уверен, че ще я кажете.
— Защо?
— Защото не приличахте на приятелите си.
— Продължавате ли да имате същата увереност и сега?
— Разбира се — каза той.
И в същия миг Фани съзна, че към личността му не водеше друг път освен истината, освен пълното изтърсване от всякакви хитрости.
— Ще дойдете днес на обед у мистър Блеймър, нали, — бързо попита Фани.
— Не мога — отвърна Ередиа. — Следобед заминавам по работа в Пеня Ронда. Тъкмо мислех да се извиня пред мистър Блеймър.
Съжалявам! … — произнесе Фани със задавен глас. Стори й се, че отчаянието, което прозвуча в гласа й, не убягна от монаха.
И аз също! — каза той. — Щяхме да поговорим върху схоластиката. Отец Сандовал ми каза, че не сте били чужда на мисълта да преминете в лоното на католическата черква.
Погледите им се срещнаха и Фани пак прочете в очите му предишната добродушна и снизходителна насмешливост.
— Мисля, че отец Сандовал не е много възхитен от това — твърдо каза Фани.
Насмешливата усмивка изчезна отново от очите на монаха. Фани доби усещането, че той бе уважил честността й да разговаря без хитрости.
— Навярно подозира в желанието ви повече екцентричност, отколкото убеждение.
— Желанието ми бе просто повод да вляза в резиденцията.
Той замълча и погледът му стана строг.
— Имате открит характер, мисис Хорн! — каза той след малко.
— Не пред всички.
— Поне пред тия, пред които трябва.
— Тогава — произнесе тя със затаен дъх, с вълнение и надежда, които го накараха да разбере всичко, — Тогава бихте ли ми позволили да ви помагам като болнична сестра през лятото в Пеня Ронда.