Осъдени души
Шрифт:
Ала с колко висока цена, с какви мъки, с какъв риск и излагане на смъртна опасност щеше да го купи!… Не, човек трябваше да бъде идиот, за да върши всичко това. Изведнъж тя се почувствува още по-унизена, още по-жалка отпреди, изведнъж изпита носталгия към предишния си живот, към едно легло, в което човек можеше да легне, без да се страхува, че в него щяха да пропълзят инфектирани въшки, към един мъж, с когото може да отиде на дансинг, да се посмее и потанцува жизнерадостно, без да разговаря за бога, за ближния, за смъртта и петнистия тиф… По-добре бе да сложи край на тази авантюра, да се махне час по-скоро от тук! Но мисълта да се раздели завинаги с Ередиа, да се оттегли унизена и изплашена от петнистия тиф като последна страхливка я разстрои отново. Ето че
Запали бързо електрическото фенерче и си наля чаша уиски. Чакалите продължаваха да вият тъжно в нощта. Сега те се въртяха около долчинката, в която се намираше гробището, и се опитваха да изровят плитко заровените мъртъвци. Навън бе тъмно като в рог. Платнището, което закриваше входа на палатката, се люлееше слабо от вятъра на Сиера Дивисория.
Кармен се събуди от светлината на фенерчето.
— Сеньора, имате ли нужда от нещо? — попита тя.
— Не. Няма нужда да ставаш.
— И тази вечер мъртвите вонят ужасно!… Изглежда, че дежурният, който стои при тях, не е могъл да намести всички трупове в палатката.
— Нима и при труповете има дежурен? — попита Фани разсеяно.
— О, да, сеньора!… Ние никога не оставяме мъртъвците сами, защото душите им няма да намерят покой.
Девойката се обърна на другата страна и отново заспа. Пак настъпи предишната тишина, нарушавана от познатите тъжни шумове. Фани изпи още една чаша уиски. Главата й се размъти леко от алкохола, но не почувствува никакво облекчение. Внезапно тя чу шум от моторна кола и след това приближаващи стъпки. Трябва да бе Мюрие. Почти всяка вечер той отиваше да играе покер или да пиянствува с аристократите от околността. Обикновено го вземаше или докарваше колата на някого от присъствуващите. Стори й се, че сега той се връщаше по-рано от обикновено. Навярно светлината, която идеше от палатката й, го накара да се обади.
— Фани!… — произнесе той тихо, без да повдига платнището при входа.
— Какво има? — попита тя любопитно.
При всяко идване той носеше новини от града.
— Облечена ли си!
— Не.
— Тогава лека нощ!
— Почакай!… Ще се облека и ще дойда при тебе.
— Ако обичаш… — помоли той колебливо.
На Фани й се стори, че гласът му бе уморен и сякаш трепереше. Тя навлече бързо пеньоара си и влезе в палатката му. Мюрие бе запалил газената лампа и седеше на сгъваемото столче, облечен в смокинг и подпрял глава върху дланта на ръката си.
— Какво ти е? — попита тя тревожно.
— Не зная… Струва ми се, че имам температура и трябваше да напусна покера у Досуентес.
Нощта беше топла и задушна, но Фани почувствува изведнъж студени тръпки. Тя сложи ръка върху челото на Мюрие. Съзна тъпо, че то гореше от огъня на силна треска. Очите му бяха помътнели и зачервени. Тя бе виждала в палатките десетки такива очи.
— Жак!… — прошепна тя отчаяно. — Жак!…
Ръцете й инстинктивно се протегнаха напред и сграбчиха раменете му. Обзета от паника, тя
— Е, стига!… — каза той, като се мъчеше да бъде безгрижен. — Не ме оплаквай предварително! И после никъде не е казано, че всички заболели от петнист тиф умират непременно… Отците ме споменават по три пъти на ден в молитвите си.
— Кармен!… — закрещя Фани. — Кармен!… Извикай Ередиа!
Извикай веднага този дявол в расо!
— Не крещи така! — каза той строго. — Ти винаги си била истерична! Може да не е петнист тиф. Ще видим утре.
— А какво е?… Какво? — повтаряше тя трескаво.
— Да кажем, малария!
— Боли ли те главата?
— Струва ми се, че е малко размътена. Кармен дотича от палатката на Фани.
— Кого да повикам, сеньора? — попита девойката уплашено.
— Никого!… — високо извика Мюрие. — Лягай си веднага.
— Кармен!… — почна да дава нареждания Фани ту умолително, ту гневно. — Помогни ми да го съблечем!… Развържи обувките му!… Донеси прясна вода и лимони! Чуваш ли, събери си ума, глупачке!… — изкрещя тя диво на уплашената девойка, която все още не вършеше нищо и безсмислено почна да дърпа смокинга на Мюрие. — Дон Сантияго е болен от петнист тиф!…
— Петнист тиф!… — повтори момичето и очите му се разшириха от ужас.
Кармен се наведе бързо и почна да му развързва връзките на лачените обувки, като повтаряше уплашено на себе си: „Madrecita!… Tifo exantematico!…“
— Е, та що от това?… — викна Мюрие на свои ред. — Махайте се и двете от тука!… Чуваш ли, глупаво момиче, остави крака ми на мира!
С грубо движение той блъсна девойката и освободи крака си. Лицето му се разкриви. Зачервените му очи почнаха да гледат диво. Все пак той имаше още достатъчно съзнание да обуздае припадъка си и почна да развързва сам връзките на обувките си. Но после изведнъж силите му го напуснаха и той се тръшна на леглото. Гласът му произнесе отпаднало:
— Имам стар миокардит, който вирусът ще възбуди… Направи ми една инжекция с кардиозол.
— Повикай Ередиа!… — прошепна Фани на испанката.
След това направи инжекцията на Мюрие и премери температурата му. Термометърът показваше четиридесет градуса. Лицето му ставаше все по-червено. Разсъдъкът му се размътваше. Той почна да се шегува високо, пресилено, злъчно, докато най-сетне почна да бъбре само несвързани думи. Сърцето му отслабваше, дишането му се затрудняваше. Високата температура събуждаше в съзнанието му кошмарни образи и екзалтираше ужаса му — ужас на всяко живо същество от смъртта. Фани седна до леглото и почна да сменява върху челото му мокри кърпи. От време на време приготовляваше лимонада и я поднасяше към напуканите му устни, които я изпиваха жадно. Докато вършеше това, сълзите бликаха с горчиво изобилие от дълбочините на съвестта й. Но това, що изпитваше, не бе само разкаяние. Фани сега се гърчеше от мъката на същество, което загубваше близък. Изведнъж тя забеляза, че двамата бяха вкопчили ръцете си конвулсивно един в друг. Колко дълбоко в тоя момент на нужда и слабост дори у тях, полублагородниците, индивидуалистите, лентяите и паразитите на обществото, които от снобизъм презираха еднакво и благородници, и плебеи, колко дълбоко у тях, проядени от червея на егоизма н мизантропията, се проявяваше нуждата от човешка солидарност!…
Бавно шумолене при входа на палатката я изтръгна от сълзите на горчивината. Бе Ередиа. Стори й се отвратително, че дори в тоя момент той се бе поддал на глупавия рефлекс да грабне молитвеника си и да дойде с него. Но може би тъкмо този безсмислен жест издаваше вълнението и тревогата му от заболяването на Мюрие. Докато разпитваше Фани, главата му се въртеше постоянно наляво, надясно и надолу, сякаш пред него стоеше самият дявол, когото не искаше да вижда. Тя се сети изведнъж — пеньоарът й се бе малко разтворил, а за него нямаше нищо по-скверно от женската голота. Фани загърна пеньоара си с гневно движение, но той се престори, че не забелязва това.