Осъдени души

Димов Димитр

— Безпокои ме сърцето — заяви той тревожно, като откачи стетоскопа от ушите си. — Има стенокардни шумове, които при отслабване на мускула могат да станат декомпенсирани. Той пиеше много…

Та нима би могъл да не пие тук? — произнесе тя гневно.

Монахът я погледна със скръбно съжаление. Тя познаваше този израз на кротост, на задължителна смиреност и агнешка доброта, заповядани от Лойола. Но тя знаеше също как тия меки златисти андалузки очи можеха да станат изведнъж свирепи и ледени.

— Аз предупредих и двама ви, сеньора — произнесе той с чисто йезуитско търпение, без да променя израза на очите си. — Работата тук е тежка и опасна.

— Зная!… Изпълнихте дълга си! — каза тя злъчно.

Той я погледна бързо. С удивителна преструвка или напълно искрено — Фани не можеше да определи — в израза на очите му се появи сянка от горчивина.

Аз направих това не само от дълг към вас, сеньора — произнесе той с глас, който изглеждаше

развълнуван, но в който човек не можеше да вложи никакво определено чувство. — Има моменти, в които може би съзнавате това. Поведението ми, външното ми отношение към вас не значи нищо.

Той млъкна, като че бе смутен от признанието си, след това продължи:

— Може би съзнавате, че след оная нощ, когато спасихте живота ми, моето приятелско чувство е съвсем друго. Аз ви мислех за капризна и вятърничава жена. Но след това, дори когато ви говорех, че искам да ви задържа тук в интереса на ордена — той млъкна пак и хвърли към нея остър, светкавично бърз поглед, — аз чувствувах съвсем друго, аз исках да останете, защото ми станахте необходима… Не зная как бихте възприели това.

— Необходима?… За болницата ли? Знам това.

— Не!… Лично за мене. Нима не ме разбирате, — сеньора?

Той хвърли тревожен поглед към унесения в бълнуване Мюрие, сякаш се страхуваше да не би последният да чуе или разбере думите, които бе произнесъл.

— Не се безпокойте — каза Фани сухо. — Той бълнува и не разбира нищо… Той ще умре. Та какво искахте да кажете? — попита тя.

— Аз ви обичам, сеньора. Макар че на дело нашите отношения няма да се изменят. Исках да знаете само това.

Луд ли беше? Фани го погледна изумена. Красивото му лице на светия и езически бог беше смирено наведено. Очите му гледаха кротко. Гласът му бе прозвучал с някаква неподражаема копринена мекота. О, подлец!… Та нима това беше неговото същинско лице, неговият поглед, неговият глас? Какво се криеше зад тази фалшива овча смиреност, зад тази маска? Не се ли боеше, че след заболяването на Мюрие Фани щеше да се стресне, да помисли повече за себе си и напусне Пеня Ронда? А сега… да, тъкмо сега кой щеше да поеме нейната работа, кой щеше да дава пари за болницата? Можеше ли да намери другаде такава дойна крава? Ето откъде идеше неговото лъстиво признание заедно с уговорката, че „на дело отношенията им няма да се изменят“. Глупак!… Та нима той си въобразяваше, че Фани приема благоволенията му като небесна манна? След като великодушно й бе разрешил да стои до него, да му помага в тая дупка на смъртта, да поеме почти всичките разходи на болницата му, сега, когато се боеше да не го остави, той прибавяше шарлатански към другите си благоволения признанието за едно несъществуващо чувство. Лицемер! Лъжец! Йезуит!… Но може би… — о, надежда на любеща жена — може би в това, що казваше, имаше частица от истина! Поне винаги досега, дори когато трябваше да й каже най-жестоките истини, той не я бе лъгал. Нима тя не му беше спасила живота, нима той беше толкова чудовищно безчувствен да не й е признателен за това? И най-после, когато той й казваше, че я допуска в лагера в интерес на ордена, не правеше ли това, за да скрие от гордост, от фанатизъм едно истинско чувство, което се бе появило у него против волята му? Не, тя не биваше да го осъжда тъй бързо, тя трябваше да провери. Полека! Спокойно!… Ако ли пък се увереше, че лъже, тогава пред страха му Фани да не остави лагера признанието му означаваше едно предложение… да, едно предложение да бъде купен, да продаде тялото си, за да не гладуват болните. Господи, та ако беше така, нима Фани можеше да го приеме. Не, никога!… Но нека провери, нека провери! Събра силите си и произнесе твърдо:

— Моля ви да не ми говорите така благочестиво!… Моля ви поне веднъж да се отърсите от небесните си качества и да слезете на земята! И да не ме наричате на всяка дума сеньора, защото рискувате да издращя лицето ви с нокти… Разбирате ли, дон Рикардо!

Той кимна с глава, че разбира, но светското обръщение с което тя замени духовното, го раздразни. Върху устните му се появи познатата полупрезрителна, отчайващо насмешлива усмивка. Очите му станаха неусетно пак стоманенотвърди. Може би с дяволската си интуиция той предусещаше намеренията на Фани и загуби, без да иска, установения от регулите на ордена кротък агнешки вид. Но това… това не показваше ли, че бе неспособен да се продаде?

— Така!… — продължи тя нервно. — Слезте поне веднъж между хората, станете поне веднъж човек!… Казвате, че ме обичате!… Вярно ли е това?

— Да, съвсем вярно — отговори той и гласът му прозвуча без предишната фалшивост.

— Откога?

— От оная нощ, когато ме спасихте от пушките на анархистите, от деня, когато заради мене казахте истината в съда… от момента, в който ви видях за първи път!…

Той говореше просто, без вълнение, с ясен глас и стоманената твърдост в очите, му ставаше все по-остра, все по-пронизваща. Фани усети как отново загубва решителност

пред силата, която се излъчваше от него. Сърцето й замираше, краката й заплашваха да се подкосят. Съзна изведнъж, че дори ако тоя мъж я сметнеше за блудница и почнеше да хвърля камъни върху нея, пак би го обичала, пак би пропълзяла до краката му и би молила милостта да остане при него. Лицето му, озарено от светлината на петролната лампа, излъчваше някаква кошмарна красота, някаква магнетична демонска сила, която привличаше и смазваше. Изведнъж тя почувствува, че почва да губи властта над волята си, че поривът, който бе потискала месеци наред, който я караше да желае устните, тялото му, душата му… всичко, всичко у него, този порив сега я бе завладял напълно и напираше със страшна и неудържима сила. И тъй както пеперудата се хвърля в пламъка, който ще я изгори, така и тя се хвърли върху монаха, обхвана го като пантера и впи устните си в неговите. Никога жена не бе прегръщала по-страстно мъж, никога устни не бяха целували по-жадно други устни. Дъхът й пресекна, сърцето й замря, цялото й същество потъна в някакво безумно, диво, изгарящо блаженство. Ала веднага след това тя почувствува как една желязна, твърда, неподозирано силна ръка я изтръгна грубо от сладостния допир с това тяло, с тия устни, как тази демонска, почти свръхестествена твърда ръка я отхвърли във въздуха. Усети как тялото й се удари в стената на палатката, която се огъна и после я отхвърли отново като пружина. Издрънча някаква бутилка, паднаха някакви чаши, разсипаха се някакви цигари… Тя се удържа, запази равновесие, но не чуваше, не виждаше нищо. После се окопити, съзна като насън, че един монах, един испански монах изтриваше с фанатично отвращение устата си от докосването на скверните женски устни. А гласът му съскаше:

— Махнете се!… Не се докосвайте повече до мене!… Това е подло!… Излезте веднага от палатката!

— Палатката е моя… — произнесе тя като насън.

— Все едно!… Махайте се веднага!… Елате след половин час!… Аз трябва да остана при него, да му направя още една инжекция.

И пак като насън тя се подчини и тръгна към изхода на палатката.

Свърши се!… Нямаше какво повече да става. Това което се случи, бе умъртвило напълно способността й да реагира с бурния припадък на истерията си. Усещаше само как цялото й същество се бе превърнало в безумна омраза, в отмъстителна и безскрупулна воля за действие, но нямаше сила да каже нищо, да мисли за нищо, за да направи нещо. Усещаше само как някаква спазма стягаше гърлото й, как дробовете й не можеха да поемат въздух. Въздух!… Повече въздух! Защо този климат бе тъй адски, защо нощта бе тъй задушна!… Но с първите няколко крачки, които направи, тя пое въздух и усети вонята на труповете. Изведнъж почувствува нужда да види огромна купчина от труповете на всички монаси в Испания. Ако сега някой партизански отред от комунисти или анархисти нападнеше лагера или резиденцията на йезуитите в Толедо или кой да е манастир, тя щеше да ръкопляска, да стреля и убива заедно с тях. Червените, само червените можеха да изтребят монасите, да отърват Испания от тази черна, отвратителна средновековна паплач! Сега тя разбираше смисъла на тия поголовни кланета, на яростта, с която анархистите искаха да отвлекат Ередиа. Да, само червените можеха да спасят Испания!…

Глупости! Нима я интересуваше изобщо Испания!

Трябваше да минат две минути, след като влезе в палатката и се тръшна на леглото си, за да изстине от този бяс, за да дойде на себе си и съзнае пак жалкото падение на личността си, за да се види пак такава, каквато бе всъщност — парцал на суетността, истерична кукла, която живееше от потта на арендаторите си, светска блудница, която тичаше подир киноартисти, боксьори, безделници и най-сетне се бе спуснала върху един побъркан испански монах. Но как мразеше сега този монах, как искаше да прегризе гърлото му с яростта на пантера! Фантазията й рисуваше сцени на апокалиптична жестокост, съставяше планове, търсеше думи, които щяха да се забиват в сърцето и гордостта му и да пускат кръв: „О, преподобни глупако от Дружината на Христа!… Ти ще ми платиш скъпо, много скъпо за всичко това! Ще видиш до какви унижения ще стигнеш, как ще се влачиш в краката ми, как ще молиш за милост! Аз няма да напусна лагера, докато не си отмъстя, няма!“…

— Казахте ли нещо, сеньора? — сънливо попита Кармен.

— Не.

— Помислих, че говорехте преди малко.

— Така ти се е сторило.

— Как е дон Сантияго?

— Зле.

— Santisima Virgcn! 13 … Няма ли надежда да оздравее?

— Не зная.

— Вие сигурно идете от палатката му и сте уморена. Искате ли да ви заместя?

— Отец Ередиа е при него.

— Бедният дон Сантияго! …

Фани свали пеньоара и почна да облича роклята си. Кармен скочи от леглото.

13

Света Богородице!…