Остров Тамбукту
Шрифт:
– Да, той ще разбере това, но дали ще повярва?
– Защо не? - попита контраадмиралът с малко стреснат глас.
– Защото племето твърде много пострада от японците...
– Пак тия японци! - намръщи се контраадмиралът. Нали ви казах, обяснете на главатаря, че ние сме врагове на японците и ще ги бием навсякъде, където ги намерим. Ние ще защищаваме племето от всички и всякакви врагове. Ще бъдем негови покровители - нали разбирате...
– Разбирам, сър. Но ако главатарят каже, че няма нужда от покровители?
– Той не може да каже това! - повиши тон контраадмиралът. -
– Още днес.
– Нима той е толкова близо?
– Да, той не е много далеч оттук. Контраадмиралът притвори клепките си, помълча малко и каза:
– Добре... Не забравяйте да го поканите на кораба. Аз искам да говоря с него лично.
– Разбрано, сър - учтиво казах аз, като станах... - Ще предам на главатаря всичко, което ми казахте. Но... позволете да ви помоля нещо. Разрешете да отведа дъщеря му...
– Чия дъщеря? - стреснато попита контраадмиралът.
– Дъщерята на главатаря. Тя беше пленница на японците и дойде с нас на вашия кораб. Сега чака горе на палубата...
– Как може! - извика контраадмиралът и като се обърна към адютанта, който стоеше прав до вратата, строго попита: - Защо не сте ми казали това, Чарли? Дъщерята на главатаря! Веднага я доведете!
Адютантът изхвръкна от салона и след малко се върна заедно със Зинга. Тя влезе страхливо, като се оглеждаше на всички страни. В очите й се четеше уплаха и недоумение. Още в моторницата аз успях да й обясня, че жълтите дяволи са победени от пакегите. Тя разбра също и това, че корабът, на който отивахме, е на победителите, и когато се изкачвахме на палубата, тя ме попита дали пакегите са по-добри от жълтите дяволи, или и те ще я затворят като тях в някоя тъмна дупка. Аз я успокоих. Казах й, че пакегите сигурно ще я освободят и тя ще си отиде при своите. Сега тя стоеше пред контраадмирала и неловко пристъпяше от крак на крак.
Контраадмиралът стана и като се приближи до нея, каза с лек поклон:
– Поздравявам ви със свободата, мис... Моля да се чувствувате на моя кораб като у дома си. Преведете й това, сър - обърна се той към мен.
Аз казах на Зинга:
– Този мъж е калиман биля - голям човек, тана на пакегите. Той казва, че неговата голяма лодка е твоя и всичко в нея е твое.
– Искам да си отида у дома - тихо промълви Зинга. Съобщих на контраадмирала нейното желание. Той притвори очи и каза:
– О, това е най-лесното нещо! Но обичаят на гостоприемството не ми позволява да я пусна веднага. Преди да си отиде, тя трябва да се нахрани и да си почине. Ще наредя да й дадат отделна кабина.
– Защо се затруднявате, сър? - казах
Но контраадмиралът не се съгласи. Той заяви, че лично ще предаде Зинга на нейния баща и за нищо на света няма да се лиши от това удоволствие...
III
Ето ме пак в джунглата. Вървя по същата пътека, осеяна с многобройни видими и невидими препятствия, а дърветата шумят тихо и над главата ми висят гъсти облаци от лиани, които закриват слънцето и дневната светлина. Колко опасности се крият в този полумрак! Едно невнимателно движение, една непредпазлива стъпка - и отнякъде ще излети отровна стрела... Спрях се и се огледах - никаква следа от жив човек. Извиках - никой не ми отговори. Седнах на пътеката и се замислих. Какво да правя? Без водач не смеех да вървя. Взирах се по дърветата да видя скрит между клоните стрелец, но и там нямаше никого. Гората сякаш беше опустяла. Дори и маймуни не се виждаха, нито се чуваха кресливите писъци на папагалите. Сякаш всичко живо беше избягало далеч в непристъпната джунгла.
– Комунатуа! - извиках аз. - Тук е вашият лапао! Елате! Заведете ме при тана Боамбо!
– Ние сме тук! - неочаквано се обади някой и в същия миг от гъсталака се показа една рошава глава само на две крачки от мен.
След един час ние бяхме в лагера на стрелците. Той беше на същото място, където бях го оставил последния път.
– Къде е Зинга? - Това бяха първите думи на Боамбо.
– Зинга е на сигурно място - успокоих го аз. - Скоро ще си дойде и жълтите дяволи никога няма да я хванат вече.
Обясних му, че жълтите дяволи са прогонени от острова. Дошли са добри пакеги с две големи лодки. Главатарят на добрите пакеги иска да се срещне с тана Боамбо и го кани на гости в своята голяма лодка.
Боамбо мълчаливо ме изслуша. Като свърших, той попита:
– Щом пакегите са добри, защо не пуснаха Зинга да си дойде?
– Главатарят на добрите пакеги каза: "Нека дойде тана Боамбо при мен на голямата лодка сам да вземе дъщеря си".
– Тана Боамбо никога няма да стъпи на голямата лодка! - заяви главатарят.
Опитах се да го убедя, че добрите пакеги няма да горят колибите им и няма да избиват жителите на острова. Племето ще живее също тъй свободно, както и по-напред. Главатарят на жълтите дяволи е убит, а неговите стрелци са пленници на добрите пакеги... Сега никой няма да пуска светкавици и гръм срещу племето...
Боамбо мрачно каза:
– Ако главатарят на пакегите е добър, нека освободи Зинга и да се махне оттук. Така кажи на белия главатар.
Аз знаех, че контраадмиралът няма да се съгласи да напусне острова. Той каза това много ясно. И моето посредничество между него и Боамбо беше също тъй безполезно, както и това между японския капитан и главатаря. Всъщност с какво американският контраадмирал беше по-добър от капитан Сигемицу? Наистина той не беше тъй брутален, задържа Зинга не като пленница, а като гостенка, дори каза, че ще й даде отделна кабина, но това не изменяше същността на работата.