Остров Тамбукту
Шрифт:
Отново заговорих за Зинга. Боамбо трябва да направи всичко, за да бъде тя освободена. Всичко, но не и предателство - напълно бях съгласен с това.
Ние дълго говорихме с него, кроихме различни планове, докато стигнахме най-после до едно решение: срещата между Боамбо и контраадмирала да стане утре при изгрев слънце в залива, а не на кораба.
– Утре, когато слънцето изгрее - каза Боамбо, - ще чакам белия главатар в своята лодка близо до Скалата на ветровете. В моята лодка ще има двама невъоръжени гребци. Нека и главатарят на пакегите дойде с двама невъоръжени гребци. Аз ще разговарям с него само ако
IV
Контраадмиралът потрива с длан гладко избръснатата си буза.
– Значи, главатарят отказа да приеме моята покана?
– Той ви покани да го посетите, сър - отвърнах аз. - Вие се намирате в териториалните води на Тамбукту и би следвало пръв да му направите визита. Така е и по протокола...
– Аз не съм дипломат, а войник - отвърна контраадмиралът. - Дойдох тук и освободих острова от японците без протокол. Главатарят трябваше да дойде на моя кораб да ми благодари - всеки на негово място би постъпил така. Но той, изглежда, не е учтив човек и чувството на благодарност не е негова добродетел. Все пак той би трябвало да знае, че победителят има едно важно преимущество: той е по-силен от победения.
Той говореше спокойно, не кряскаше като капитан Сигемицу, не скачаше от мястото си и не се разхождаше нервно от ъгъл на ъгъл в кабината. Но в неговото спокойствие се чувствуваше не благородството на хуманния човек, а непреклонната воля на победителя.
– Главатарят има добри намерения - казах аз. - Но нека не забравяме, че племето е първобитно и понятията му за учтивост и благодарност са различни от нашите.
– Да, това наистина е така - съгласи се контраадмиралът. - Мистър Смит ми говори за племето. Истински диваци, нали?
– Не съвсем - предпазливо възразих аз. - Диваците са живеели в пещери и са се обличали в кожи, а жителите на Тамбукту си строят колиби, правят глинени съдове, плетат мрежи и рогозки, имат опитомени домашни животни, обработват земята с дървени колове, защото още не са открили бронза и желязото...
– Значи, те са много по-назад от Омировите гърци? - попита контраадмиралът.
– Да, те са много по-изостанали от тях. Омировите гърци имаха писменост и държава, имаха велики поети и обработваха желязото, а племето занго не познава нито една от тия придобивки на човешкия напредък.
– Разбирам - кимна с глава контраадмиралът. - И тъкмо затова прощавам на техния главатар. Вие му предадохте всичко, каквото ви казах, нали?
– Абсолютно всичко, сър.
– И какво каза той?
– Той каза: "Ако главатарят на пакегите е добър човек, нека освободи дъщеря ми и да напусне острова". Аз ви предавам точно думите му, сър.
– Да напусна острова, за който пролях американска кръв? Това никога няма да стане! Тамбукту е важен стратегически пункт. Ако аз го напусна, японците отново ще го окупират още на другия ден. Това нещо главатарят не може да го разбере...
– Да, той не може да разбере това - потвърдих аз. - Но с течение на времето, като се убеди във вашите добри намерения, той сигурно ще промени мнението си.
– Мислите ли?
– Надявам се... Особено ако освободите дъщеря му...
– Утре той ще получи дъщеря си - каза контраадмиралът и като угаси цигарата си, стана. - Моят адютант ще направи каквото трябва.
И наистина
Адютантът изведе Зинга на палубата. Като ме видя, тя се хвърли към мен и заплака:
– О, Андо! Ти си жив, Андо! Зинга много се страхува за тебе...
Милата Зинга! В тия няколко дни тя преживя твърде много, мина през много опасни премеждия, а се страхуваше за моя живот!
– Няма защо да се страхуваш - успокоих я аз. - Сега ще те заведем при тана Боамбо.
– Истина ли? - светнаха очите й.
– Да, сега ще отидем на острова. Ето пакегите спущат лодката, която ще ни откара при Скалата на ветровете. Там ни чака тана Боамбо.
– О, колко се радвам, Андо!
– Къде спа? - попитах я аз.
– Аз не спах, Андо... Не можах да спя цяла нощ...
– Защо?
– Защото ме беше страх. Пакегите ме затвориха в една малка колиба. О, какви неща имаше в нея, Андо! Много меко легло и голямо огледало, мека сура и много други неща... Легнах на земята, но нещо бучеше под мене и тракаше, цяла нощ не мигнах.
Оказа се, че контраадмиралът изпълнил обещанието си. Той дал на Зинга отделна кабина с меко легло, постлана с килим. Тя не посмяла да се докосне до леглото и легнала на пода върху килима, но и тук шумът на машините я тревожел...
– Като си отидеш при вашите, ще се наспиш - казах й аз.
О, да, тя ще се наспи!.. Ще си постеле една сура върху меката трева на поляната и ще спи, ще спи... Майка й ще свари батати или таро, Зинга ще се нахрани богато и пак ще спи, ще спи...
– Заповядайте в лодката! - учтиво ни покани адютантът.
– Няма ли да чакаме контраадмирала? - попитах го аз.
– О, не! Той няма да дойде.
– Защо?
– Не ми беше удобно да го попитам - усмихна се адютантът и в очите му просветна тънка ирония.
– Но той ми каза вчера, че иска да говори с главатаря лично.
– Да, ако главатарят беше дошъл на кораба. Нима мислите, че планината трябва да отиде при мишката?
– Вие имате чувство за хумор, признавам.
– Аз съм от Нови Орлеан, сър. Вие сте чували за такъв град, нали?
Аз не само бях чувал, но бях и чел за този южноамерикански град, разположен близо до Мексиканския залив, на брега на река Мисисипи. Още от времето на основаването му през 1717 година той се е славел като "весел град" - град на търговци, фабриканти, авантюристи, комарджии, апаши и всякакви рецидивисти, събрани там не само от всички краища на Луизиана, но и от всички континенти. Тази пъстра смесица от хора се е отразила върху характера на града, а също и върху характера на самите жители. Например потомците на англичаните и на янките са хора на делото и на долара, а потомците на французите, наричани креоли, са много по-безгрижни и весели хора. Изглежда, че адютантът беше именно потомък на креолите, напуснали преди два века Франция, привлечени в Америка от "златната треска".