Остров Тамбукту
Шрифт:
След вечерята Боамбо даде знак с ръка и бурумът задумка силно, като пред атака. Ловците се събраха, въоръжени с копия, лъкове и стрели, и заобиколиха главатаря. Боамбо отново дигна ръка и бурумът замлъкна. Настъпи напрегната тишина. Ловците мълчаливо чакаха да чуят какво ще им каже Боамбо. Той се покачи на един камък и като огледа множеството, започна своята реч. Кой ще стане долахо - пръв ловец? Оня, който догони кро-кро и го прободе в сърцето. За награда той ще получи похвала и рогата на животното, което е убил, но няма право да ги носи като украшения, защото такова право имат само
Речта на Боамбо беше делова и много кратка. След това хората се пръснаха по брега, да търсят по-удобни места за спане.
II
На другия ден още в зори Боамбо раздели ловците на две групи и им каза да се пръснат във верига на няколко крачки един от друг. Двата края на веригите опряха в полите на двете планини, между които се намираше равнината. Когато всичко беше готово, Боамбо даде знак и двете редици тръгнаха със силни викове - едната към изток, другата към запад. Подплашени от ловците, дивите балийски говеда бантенг, които туземците наричаха кро-кро, бягаха от полето към планините, за да се укрият в гъстите гори, но там всяка пътека беше завардена от ловците, които ги посрещаха и ги убиваха с копията си.
Аз тръгнах с Боамбо на запад, но Амбо ме настигна запъхтян и ме покани да ида с него към изток.
Това ме учуди. Синът на главатаря досега явно избягваше да се среща с мене, ходеше на лов с капитана и не се сещаше да ме покани, а ето че сега изведнъж бе променил отношението си. Защо? Какво му е хрумнало? Аз отказах да отида с него, но той настояваше. Надолу по течението на реката имало повече кро-кро, отколкото срещу течението. А там, където Коломона се влива в океана, е селото Калио, където бяхме ходили веднъж с него. Там ще срещна пак своите познати, ще видя ренгати и Ладао...
Аз повторно отказах. Тогава Амбо се ядоса и гневно извика:
– Зная защо не искаш! Да-да, зная!
– Защо? - попитах го аз.
– Защото се страхуваш от мене! Той се държеше предизвикателно.
– Защо ще се страхувам? - погледнах го учудено.
– Така, страхуваш се. Арики казва истината - ти си страхливец.
Аз знаех, че Арики ме мразеше, но защо Амбо беше се поддал на неговите козни? Защо се държеше с мене като с враг? Помислих, че е дошло време да се обясним, и реших да отида с него.
Тръгнахме по пътеката край реката, между сенчестите дървета. Вървяхме мълчаливо - аз напред, Амбо няколко крачки след мен. Той не бързаше, изоставаше назад и аз трябваше да го чакам.
– Да вървим по-бързо, да настигнем ловците - напомних му аз.
Амбо не отговори. Той небрежно беше прехвърлил пушката си през рамо с дулото надолу - изглежда, че ловът не го интересуваше. А аз исках да убия по-много животни от всички ловци и да стана долахо - пръв ловец. Тогава всеки род на племето занго щеше да пожелае да ме осинови, защото всеки род се гордееше със своя долахо. Но ако се върнех от големия лов с празни ръце, щях да стана за смях на хората. Всеки щеше да се подиграва с мен: "Пакеги има уда, която пуска гръмотевици, а не уби нито едно кро-кро!" Може би
– Аз съм дошъл на лов, а не на разходка - казах аз и като ускорих крачките си, добавих: - Аз отивам при ловците, а ти прави каквото щеш.
– Чакай! - гневно извика Амбо. Обърнах се и видях, че той беше свалил пушката от рамото си. Очите му горяха.
– Какво искаш? - попитах го аз.
– Искам да ми кажеш всичко за дъщерята на Арики. Всичко - повтори той. - В гласа му звучеше дързост и заплаха.
– Какво значи "всичко"?
– Ти знаеш какво значи! - троснато каза Амбо. Неговият отговор ме накара да се замисля. Нима знае синът на вожда, че Канеамеа ми е показвала белите листа, които Арики старателно криеше от мен? Нима я е видял, когато дойде в колибата ми през оная бурна нощ? И нима той беше пратил стрелата, която се заби в стената точно над главата ми? Не може да бъде! Не-не, Амбо не беше способен на такава подлост.
– Добре, ще ти кажа всичко - казах аз. - Но преди това ти ми кажи, чия беше стрелата, която една нощ се заби в стената на моята колиба точно над главата ми?
Ние бяхме се изправили един срещу друг. Аз също бях свалил пушката от рамото си и я държах здраво в ръцете си.
– Стрелата беше моя - призна Амбо.
– Значи, ти искаше да ме убиеш?
– Ако исках да те убия, нямаше да пусна стрелата над главата ти.
– Тогава аз се наведох и стрелата прелетя над главата ми.
– Не ме разсмивай - мрачно каза Амбо. - Аз нарочно пуснах стрелата, когато ти се наведе.
– Защо?
– Защото исках да ти напомня, че съм добър стрелец. Ти беше забравил това.
– Можеш ли да убиеш приятеля си от засада? - попитах го аз.
– Не! Аз не съм пакеги. Аз съм син на племето занго - гордо отвърна Амбо.
– Да, аз не съм син на вашето племе. Аз съм пакеги. Но аз никого не съм убил досега, нито пък съм се опитвал да убия някого с кадити.
Амбо се намръщи.
– Разбирам - каза той смутено. - Аз исках да убия Арики. Но защо? Пак заради тебе!
Той беше прав и като нямаше какво да му възразя, казах меко:
– Защо спорим? Какво делим? С какво съм те обидил? Кажи!
Амбо заговори за оная бурна нощ и за Канеамеа. Той я видял, като влязла в моята колиба, и чакал скрит зад дърветата, докато излезе.
Канеамеа искала да му стане сахе, но аз съм я бил подмамил и тя се отказала от него. Аз съм искал тя да стане моя сахе, но Арики не бил съгласен. Да-да - Арики не бил съгласен и аз никога няма да стана първожрец. Никога!
– Арики ли ти каза това? - попитах го аз.
– Да, Арики. Той те мрази.
– Арики лъже. Никога не съм искал да стана даго на Канеамеа. Никога! - повторих, като повиших тон.
– Арики казва истината. Ти лъжеш. Ти искаш да станеш рапуо. Не-не! Това няма да го бъде!
Реших да прекратя тоя неприятен разговор и казах раздразнен:
– Какво искаш най-после? Кажи!
– Искам да оставиш Канеамеа на мира.
– Канеамеа? - пресилено се усмихнах аз. - Защо се грижиш за нея? Тя не е от твоя род. Ти нямаш право да я защищаваш.