Остров Тамбукту
Шрифт:
Бурята бушуваше със страшна сила и заглушаваше думите на първожреца. Колкото и силно да викаше, той не можеше да надвие фученето на вятъра и пращенето на клоните в гората, които бурята кършеше и чупеше като сухи съчки. Изведнъж небето сякаш се отвори и рукна пороен дъжд. Огънят угасна и всичко потъна в пълен мрак. Вятърът зафуча още по-силно. Това беше истинска буря, каквато само в тропика може да се разрази. Светкавиците престанаха и мракът стана непрогледен. Човек нищо не можеше да види на една крачка пред себе си. От тъмното небе се изливаха цели потоци, сякаш водите на океана по някакви незнайни пътища бяха
– Да бягаме! - чух неговия глас, разкъсан от вятъра.
Но аз останах на мястото си и си казах: "Сега е най-удобното време... Трябва да спася стария си приятел. Никой няма да ме види в тая тъмна бурна нощ..."
Докато мислех това, бурята изведнъж ме грабна и ме завъртя. Политнах и паднах. Това ме спаси - иначе вятърът можеше да ме отвлече и да ме удари в някое дърво или в близките крайбрежни скали. Аз лежах на земята и си мислех: "Време е, време е..."
Запълзях към Габон. Огънят отдавна беше угаснал и нито една искрица не осветяваше моя път. Дълго се лутах в тъмнината, опипвах с ръце мократа земя, търсех жертвения стълб. "Габон! Габон!" - извиках няколко пъти, но никой не ми отговори. Бурята заглушаваше гласа ми. Габон не ме чуваше, или не искаше да се обади. Най-после намерих стълба, напипах краката на Габон, извадих ножа си, който висеше на колана ми, и разрязах на няколко места въжето, с което бе вързан Габон. Той се раздвижи и се смъкна на земята като труп. Разтърсих го за раменете и му извиках: - Габон! Приятелю! Бягай! Аз съм, Габон... Андо... Андо пакеги гена... Бягай, Габон! Бягай! Габон се раздвижи, от гърдите му сякаш се изтръгна дълбока въздишка, сетне едва чуто промълви:
– Андо! О, Андо! Приятелю!
– Бягай! - повторих аз. - Бягай, докато не е утихнала бурята!
– О, Андо! - отново простена Габон. - Ела с мен, Андо! Ела при нашето племе, Андо! Ела!..
Той запълзя към морския бряг, като държеше здраво ръката ми и повтаряше:
– Ела с мен, Андо! Ела!..
– Ще дойда, Габон, по-късно ще дойда. А ти бягай, спасявай се!..
Ние си стиснахме ръцете и Габон изчезна в тъмнината. Бурята виеше с ужасна сила, дъждът се изливаше и бучеше като водопад, дърветата наоколо фучаха и стенеха... Допълзях до гората, облегнах се до едно дебело дърво и останах там, докато премине бурята.
Тя премина също тъй внезапно, както беше налетяла - вятърът разпръсна облаците, небето се очисти и звездите заблестяха ярки и студени. Месецът се показа зад дърветата и заля околността с мека сребриста светлина. Туземците излязоха от гората и един по един почнаха да прииждат на поляната. Стълбът, за който беше вързан Габон, все тъй зловещо стърчеше до угасналия огън, но самия Габон го нямаше. Вятърът беше гътнал идола и той лежеше по очи. Отначало всички стояха в недоумение и гледаха голия стълб и поваления идол, след това се раздвижиха и тревожно завикаха: - Пленникът избягал!
– Жертвата я няма!
– Тана Боамбо! Ела да видиш чудо!
Туземците се струпаха около стълба. Дойдоха Арики и Боамбо. Първожрецът заповяда да отнесат идола в колибата на вечния огън. Тълпата утихна.
– Мълчи! - каза капитанът и изгледа строго плантатора.
– Той е! - отново извика Смит. - Кълна се във всички светии, че само той е способен на такова престъпление.
– Това не е престъпление - отново чух гласа на капитана. - Това е хуманно дело, от което се възхищавам.
– Възхищавате се? Вие се възхищавате, Стерн?
– Да, възхищавам се от този младеж. Ако всички българи са като него - моите уважения! Той извърши нещо, което и аз бих направил, ако имах неговия кураж.
Капитанът обърна гръб на плантатора и се изгуби в множеството. В тоя момент аз го обикнах още повече.
Боамбо стоеше до стълба мълчалив. Арики отиде при него и му каза:
– Някой е срязал въжето. Виж! - И той му показа парчетата от срязаното въже. - Кой е направил това?
– Не зная - тихо отговори Боамбо.
– Андо пакеги гена! Той е срязал въжето!
– Не зная - повтори Боамбо.
– Той, той! - силно извика Арики. - Къде е? Къде е Андо пакеги гена? Да дойде тук! Веднага! Намерете го и го доведете тук!
Прикрит зад дървото, аз мислех какво да правя. Да избягам беше и късно, и невъзможно, защото гъстата гора беше непроходима. Грешка направих, като останах тук. Трябваше да избягам заедно с Габон. След като го спасих от смърт, неговото племе отново би ме приело като приятел и желан гост. Но любопитството ме тласна към тая необмислена постъпка - да се скрия в гората, за да узная дали туземците ще открият виновника, а след това да се измъкна, ако видя, че ме заплашва някаква опасност... Но ето че сега стоях до дървото и не можех да се изплъзна...
Туземците тръгнаха да ме търсят, а двама се отправиха право към мене и скоро щяха да ме открият. Какво да правя? Оставаше ми само едно: сам да изляза на поляната и да посрещна бедата с открито чело.
Така и направих. Откачих ножа от колана си, захвърлих го в гъсталака и излязох от гората.
– Ето го! Ето го! - раздадоха се няколко гласа.
Всички се обърнаха към мене. Настъпи тишина, в която чувах само биенето на сърцето си.
Отидох по средата на поляната при угасналия огън и застанах пред Арики. Той сякаш само това чакаше - сложи сухата си костелива ръка на рамото ми и извика силно:
– Ето го престъпника! Той е срязал въжето и е освободил нашия враг! Запрете го в колибата! Сега той няма да се отърве, както някога, когато пръв път излезе на острова. Аз лично ще завържа един тежък камък на краката му и ще го изпратя при акулите.
Двама туземци тръгнаха към мене, но Боамбо ги спря.
– Чакайте! - извика той и гласът му прозвуча като заповед. След това се обърна към мене и ме попита аз ли съм освободил "врага".
И в гласа му, и в неговия поглед долових мълчаливо съчувствие и тревога за моята съдба. Боамбо сякаш искаше да ми каже: "Излъжи тоя проклет старец, за да се спасиш. Кажи, че не си ти".