Остров Тамбукту
Шрифт:
– За какво въже става дума? - попитах аз престорено учуден.
– За въжето, с което бе вързан нашият враг - троснато каза Арики. - Ти си го срязал и си освободил жертвата.
– Не е вярно! - възразих аз. - С какво ще го срежа? Аз нямам нож.
– А кой го сряза? - попита Арики, като ме стрелна с острия си поглед.
В момента ми хрумна една спасителна мисъл и докато обмислях, Арики повтаряше своите проклети въпроси:
– Кой е направил това? Може би аз? Или тана Боамбо? Кажи!
– Дао! - отсякох аз.
– Дао? - погледна ме Арики и застина с отворена уста. - Добре
– Да, само Дао и никой друг.
– Не може да бъде! Ти лъжеш! Дао не може да среже въжето! Дао няма нож, а ръцете му са от дърво!
– Че какво, като са от дърво? - не се предавах аз. - Ти много пъти си казвал, че Дао всичко може. Не помниш ли? Той може да прогони рибата от Голямата вода, нали? Може ли?
– Може - неохотно се съгласи Арики.
– А може ли да изсуши дърветата и да накара земята да не ражда ямс и таро?
– Може.
– Може ли да докара арамру?
– Може - намръщи се Арики.
– А защо да не може да среже въжето? Това е много по-лесно, отколкото да докара арамру и да разтърси цялата земя. Така ли е?
– А защо ще го среже? - попита Арики. - Защо ще освободи жертвата? Тя беше обречена за него.
– Тъкмо защото е била обречена за него. Дао не желае жертва и затова я е освободил. Анге бу!
Арики се обърка и не знаеше какво да възрази. Той не вярваше на моята измислица, но нищо не можеше да й противопостави. Та нали самият той много пъти бе повтарял пред туземците, че Дао е всесилен и всичко може. Да отрече това, значи да разобличи себе си и да се изложи пред туземците, които бяха се струпали около нас и слушаха напрегнато всяка наша дума. Не, първожрецът никога не би направил това. Като го гледах как кипи от злоба и безсилие, аз си помислих: "Пада му се! С неговите камъни по неговата глава..."
– Андо е прав - намеси се Боамбо. - Дао не пожела да приеме нашата жертва. Ние го намерихме паднал с лице към земята и с гръб към жертвения стълб. Той е срязал въжето, а след това се е отвърнал от жертвата. Анге бу!
Туземците мълчаливо очакваха развръзката. Всички погледи бяха обърнати към първожреца, а той мълчеше. Какво мислеше в този напрегнат момент? Какви планове кроеше? Ще заповяда ли пак да ме затворят в колибата? Чувствуваше се едно общо смущение, на което Боамбо побърза да тури край. Той извика:
– Хей, хора! Запалете огъня! Чувате ли! Донесете сухи дърва и запалени главни! Искам да играя тананга!
Всички изведнъж се раздвижиха, напрежението изчезна, от всички страни се разнесоха радостни гласове:
– Тананга! Тананга!
– Донесете сухи дърва!
– Тана Боамбо ще играе тананга!
– Зумба-бозамбо! Хе-хо!
Няколко младежи хукнаха към колибите и след малко се върнаха с големи наръчи сухи дърва и със запалени главни. Огънят лумна, пламъците се възвисиха към тъмното небе и на поляната стана много светло.
– Бийте бурума! - заповяда Боамбо.
Дървеният тъпан силно задумка, свирките писнаха и Боамбо започна да играе тананга - танца на трите пояса, с който завършваше големият празник.
Трета част
Първа глава. Звезди в океана. Неизвестният кораб. Решението на Боамбо. Логиката на Смит. На кого принадлежи остров Тамбукту? Знамето на изгряващото
I
Една вечер, когато туземците бяха се събрали на поляната край буйния огън и се готвеха да почнат своите танци, някой неочаквано извика:
– Гледайте чудо! Звезди в Голямата вода! Всички обърнаха погледи към двете светли точки в океана, които блещукаха в тъмнината като едри звезди и бавно се приближаваха към острова. Изтръпнах, като ги видях. Нямаше никакво съмнение - светлини на кораб. Самият кораб не се виждаше, но движението на светлините, колкото и да беше бавно, ясно показваше, че той се приближава към брега.
Боамбо дойде при мен и като посочи с ръка "звездите" каза:
– Аз съм виждал звезди да падат от небето, но те веднага угасват, щом се потопят във водата. А тия не угасват. Защо?
Боамбо говореше за ония блуждаещи метеори из между-планетното пространство, които се движат с бързина седемдесет километра в секунда и понякога попадат в орбитата на земното притегляне. Тогава те полетяват стремително към Земята, но щом навлязат в атмосферата, веднага пламват ярко от силното търкане с въздуха, стопяват се и скоро се разсипват в огнен прах, като оставят по пътя си светла диря. Боамбо мислеше, че това са звезди, паднали от небето. Когато му обясних, че "звездите", които виждаме сега, не са никакви звезди, а светлини на "голяма лодка", в която има много пакеги, Боамбо трепна.
– Голяма лодка с много пакеги! - извика той. - Истина ли? Е, добре! Ние няма да ги пуснем на острова! Бий бурума! - заповяда той на нисичкия барабанист, който беше клекнал до своето дървено корито. - Всички на оръжие! Комунатуа, вземете стрелите и копията си! Жените и децата да отидат в колибите си! Ще се бием с пакегите! Карарам! Карарам!
Без да се посъветва с мен, както правеше в други, по-маловажни случаи, той реши да защищава острова от чужденците, ако те го нападнат. Той беше прав, разбира се. Примерът беше пред очите му. На острова живеехме само трима европейци, а създадохме такива грижи и неприятности на главатаря, че той наистина имаше основание да се страхува от белите хора. А какво ще стане, ако дойдат много пакеги! Не, не! Боамбо няма да се церемони с тях. Кръв ще пролее, но няма да ги допусне на острова. Така разсъждаваше Боамбо. И аз щях да постъпя като него, ако бях главатар на племето. Но аз съм чужденец. Макар да обичах туземците, без колебание бих заминал с кораба, който се приближаваше. Колкото и добре да се чувствувах тук, аз тъгувах за България ден и нощ. Често виждах малкото селце в полите на Стара планина, младежите, с които бях израснал, а другарите, с които се борехме срещу омразния враг, всяка нощ се явяваха в моите сънища. Често, много често си спомнях мъдрите слова на Мехмед-ага: "Човек се ражда, без да желае това, и умира против волята си, но в последния миг на своя живот винаги си спомня мястото, където се е родил". Наистина аз бях далеч от последния миг на живота си, но никога не забравях родното селце, малката къщичка, покрита с плочи, калдъръмения двор, порутената плевня и перестия орех, който зимно време се покриваше с цели облаци от врабци и врани.