Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
— _Много съжалявам._
_Уил не отговорил._
_Заместник-комисарят Едуард Манкузо заговорил пръв:_
— _Разбирам, че вие сте бащата — обърнал се той към Уил._
— _Да, аз съм._
— _Ама че бъркотия — разпалено възкликнал Манкузо. — Трябва да оправим тази каша. Слушате ли ме?_
_Уил и Джими кимнали едновременно._
— _Детето умря — заявил Манкузо._
— _Моля? — учудил се Уил._
— _Детето умря. Живя няколко часа, но явно раната в утробата е била твърде сериозна. То почина… — погледнал
— _Какви ги говорите? Току-що го видях — възразил Уил._
— _Но вече е мъртво._
_Уил се опитал да излезе, но Ъпстийн го стиснал за ръката._
— _Чакайте, господин Паркър. Детето ви е живо и здраво, но засега само хората в тази стая го знаят. Вече го отведоха._
— _Къде?_
— _На сигурно място._
— _Защо? Той е мой син. Искам да знам къде е._
— _Помислете, господин Паркър — настоял Ъпстийн. — Просто се замислете за момент._
_Уил замълчал. Когато отново проговорил, казал:_
— _Смятате, че някой ще дойде да потърси детето._
— _Смятаме, че има такава вероятност. Няма откъде да знаят, че е оцеляло._
— _Но те са мъртви. Мъжът и жената. Видях с очите и двамата да умират._
_Ъпстийн отместил поглед._
— _Може да има и други — казал и въпреки скръбта и объркването Уил се запитал какво се опитва да скрие Ъпстийн._
— _Какви други? Кои са тези хора?_
— _Опитваме се да разберем — отговорил Ъпстийн. — Ще отнеме време._
— _Така. А междувременно какво ще стане със сина ми?_
— _След време ще бъде настанен при някое семейство — отговорил Манкузо. — Това е всичко, което трябва да знаете._
— _Не, не е — възразил Уил. — Той е мой син._
— _Не ме слушате, полицай Паркър — озъбил му се Манкузо. — Вие нямате син. И ако смятате, че няма да можете да го преглътнете, вече нямате и работа._
— _Оставете нещата така — меко се обадил Ъпстийн. — Ако го обичате като син, трябва да се откажете от него._
_Уил погледнал към човека, застанал до стената._
— _Кой сте вие? Къде е мястото ви във всичко това?_
_Мъжът не отговорил и дори не трепнал под гневния поглед на Уил._
— _Приятел — обяснил Ъпстийн. — Това ви е достатъчно._
_Отново се обадил Манкузо:_
— _Е, наясно ли сме всички, полицай? По-добре да ни кажете веднага. Няма да бъда толкова добронамерен, ако проблемът излезе извън тези четири стени._
_Уил преглътнал мъчително._
— _Да, разбрах — отговорил._
— _Тъй вярно, сър — поправил го Манкузо._
— _Тъй вярно, сър — повторил Уил._
— _А вие? — насочил Манкузо вниманието си към Джими._
— _Аз съм с него. Ще постъпя по същия начин — обещал Джими._
_Присъстващите се спогледали. Всичко приключило._
— _Вървете си вкъщи — казал Манкузо на Уил. — Вървете си у дома при жена си._
_Когато отново минали покрай остъклената
_Когато Уил най-сетне се върнал у дома, съпругата му го чакала._
— _Къде беше? — попитала тя. Очите й били подути. Явно била плакала часове наред._
— _Случи се нещо. Едно момиче умря — отговорил той._
— _Не ме интересува! — Тя не извикала, изпищяла. Никога нея бил чувал да издава такъв звук. Тези три думи съдържали повече болка и страдание, отколкото той смятал, че е възможно да се поберат в любимата му жена. След това тя повторила думите, този път тихо и мъчително, изплювайки ги като храчка. — Не ме интересува! Нямаше те. Нямаше те, когато се нуждаех от теб._
_Уил коленичил пред нея и хванал ръцете й._
— _Какво има?_
— _Днес се наложи да отида до клиниката._
— _Защо?_
— _Нещо не беше наред. Усетих го вътре._
_Той я притиснал по-силно, но тя не искала, не можела да го погледне._
— _Бебето ни е мъртво — тихо промълвила тя. — Вътре в мен има мъртво телце._
_И тогава той я прегърнал и зачакал да заплаче, но вече не й били останали сълзи. Просто се облегнала на тялото му, безмълвна и потънала в скръб. Виждал отражението си в огледалото на стената зад гърба й и затворил очи, понеже не можел да се гледа._
_Уил завел жена си в спалнята и й помогнал да си легне. Лекарите в клиниката й били дали някакви хапчета и той я накарал да вземе две._
— _Искаха да предизвикат раждане — казала тя, когато лекарството й подействало. — Искаха да вземат бебето ни, обаче не им позволих. Исках да го задържа колкото може по-дълго._
_Той кимнал, но не можел да продума. Сълзи рукнали от очите му. Жена му се пресегнала и ги избърсала с палец._
_Уил поседял до нея, докато заспала, сетне цели два часа се взирал в стената, стиснал ръката й, после я оставил бавно и внимателно да се отпусне върху чаршафите. Тя се поразмърдала, но не се събудила._
_Уил слязъл долу и позвънил на номера, който Ъпстийн му дал, когато се запознали. Обадила се сънена жена и когато той помолил да говори с равина, тя отговорила, че равинът спи._
— _Имаше дълга нощ — обяснила._
— _Да, знам, бях там. Събудете го. Кажете му, че е Уил Паркър._
_Явно жената разпознала името. Оставила слушалката и Уил я чул да се отдалечава. След около пет минути чул гласа на Ъпстийн._
— _Господин Паркър, трябваше да ви кажа още в болницата — не е добре да продължим да поддържаме връзка._