Отмъщение от отвъдното
Шрифт:
И всичко това — родено в кръв.
Мики затвори вратата, светна фенерчето си и прекоси кухнята, без да поглежда нито наляво, нито надясно и без да възприема нищо от онова, което виждаше. Щеше да приключи посещението си с тази стая точно както беше направил Пътника. Искаше да върви по стъпките на убиеца, да си представи къщата, каквато я е видял убиецът и каквато я е видял Паркър през нощта, когато се е върнал у дома и е намерил накълцаните тела на съпругата и на детето си.
Пътникът влязъл през входната врата. Нямало следи от влизане с взлом. Сега коридорът беше празен. Мики го сравни с първата снимка, която бе донесъл със себе си. Беше подредил фотографите старателно и
Майка й нямала този късмет. Имало борба, най-вероятно в кухнята. Тя успяла да се отскубне от нападателя, но само временно. Той я настигнал в коридора и я зашеметил, като блъснал лицето й в стената. Мики погледна следващата снимка: кърваво петно на стената отляво. Намери мястото, или поне така предполагаше, и прокара пръсти по него. След това коленичи и разгледа дъските на пода, плъзна длан по дървото точно както бе направила Сюзън Паркър, докато убиецът я влачел към кухнята. Коридорът бе само частично застлан с килим и краищата на дъските се виждаха и от двете страни. Някъде тук беше изгубеният нокът на Сюзън.
Дали дъщеря й вече е била мъртва, или пък пристъпът, предизвикал смъртта на Дженифър, е настъпил, когато е видяла майка си зашеметена и окървавена? Може би се е борила, за да спаси майка си. Да, най-вероятно, каза си Мики, вече сглобявайки мислено най-подходящия разказ, най-завладяващата версия на историята, която бе в състояние да намери. По китките и глезените на детето имаше следи от въжета, които показваха, че в даден момент е било вързано. Момиченцето се събудило, осъзнало какво се случва, понечило да изпищи, да се съпротивлява. Последвал удар, който я повалил на земята — и точно такава рана била намерена при аутопсията. След като озаптил майката, убиецът завързал дъщерята, но момиченцето вече умирало. Мики огледа дневната, в която сега имаше само прах, изхвърлена хартия и мъртви насекоми. Друга снимка, този път на канапето. На него лежеше кукла, наполовина скрита под одеяло.
Мики продължи, опитвайки се да си представи сцената, каквато я бе видял Паркър. Кръвта по стените и на пода, почти затворената кухненска врата, студената къща. Пое си дълбоко въздух и погледна последната снимка: Сюзън Паркър на чамов стол, с вързани зад гърба ръце, с отделно вързани за предните крака на стола стъпала, с наведена глава, скрита от косата, така че пораженията на лицето и на очите й не се виждаха, не и от този ъгъл. Дъщерята лежеше напряко на бедрата на майка си. По нея нямаше толкова кръв. Гърлото й бе прерязано, както и това на майка й, но тогава Дженифър вече е била мъртва. Светлина струеше през нещо, което на пръв поглед приличаше на тънка наметка, метната върху ръцете на Сюзън Паркър, но Мики знаеше, че това е собствената й кожа, одрана и превърната в последен щрих на тази зловеща пиета.
С този ясен образ в главата Мики отвори вратата на кухнята, готвейки се да наложи върху празната стая това по-старо пъклено видение.
Само че стаята не беше празна. Задната врата беше полуотворена и там в тъмното стоеше фигура, която го наблюдаваше.
Мики залитна слисан назад и инстинктивно притисна сърцето
— Боже! Какво…
Фигурата пристъпи напред и лунната светлина я освети.
— Чакай малко! — възкликна Мики, докато, без да подозира, последните песъчинки от живота му се стичаха между пръстите му. — Аз те познавам…
Двайсет и втора глава
Джими беше минал на кафе, подсилено с чаша бренди. Аз предпочетох само кафе, но почти не го докоснах. Опитах се да определя как точно се чувствам, но отначало усетих само вцепенение, което постепенно бе заменено от тъга и самота. Замислих се за всичко преживяно от родителите ми, за лъжата и измяната на баща ми и за болката на майка ми. Засега съжалявах само, че тях вече ги няма, че не мога да отида при тях и да ги уверя, че разбирам, че всичко е наред. Запитах се, ако бяха оживели, когато щяха да ми разкрият обстоятелствата около моето раждане и дали изобщо щяха да го направят, и си дадох сметка, че ако бях научил подробностите от тях, щях да ги понеса много по-трудно, а реакцията ми щеше да бъде много по-крайна. Докато седях в осветената от свещи кухня на Джими Галахър и наблюдавах как се движат оцветените му от виното устни, имах чувството, че слушах разказ за живота на друг човек, с когото имам някои общи неща, но който в крайна сметка ми е далечен.
След всяка изречена дума Джими сякаш се поуспокояваше, но и сякаш се състаряваше, макар да знаех, че е само игра на светлината. Беше живял с толкова много тайни и сега, когато най-сетне ги изливаше навън, с тях се изливаше и част от жизнената му сила.
Отпи от брендито си.
— Както вече споменах, няма много за разказване.
Няма много за разказване. Само историята за последния ден на баща ми, за пролятата от него кръв и за причината да го стори.
Няма много за разказване. Само всичко.
_Джими и Уил странели един от друг, след като Елейн и Уил се върнали от Мейн с новороденото си дете, и не обсъждали с никого случилото се. И тогава, през една декемврийска вечер, двамата се напили в „Чъмлис енд дъ Уайт Хорс“ и Уил благодарил на Джими за стореното, за лоялността му, за приятелството му и задето е убил жената, отнела живота на Каролайн._
— _Мислиш ли за нея? — попитал Джими._
— _За Каролайн ли?_
— _Да._
— _Понякога. Дори често._
— _Обичаш ли я?_
— _Не знам. Ако не съм я обичал тогава, значи не знам. Виждаш ли някакъв смисъл?_
— _Колкото и във всичко останало. Ходиш ли на гроба й?_
— _Ходил съм само два пъти след погребението._
_Джими си спомнил погребението в един спокоен край на гробището Байсайд. Каролайн споделила с Уил, че родителите й били протестанти, но тя нямала много време за някаква организирана религия. Все пак бяха успели да намерят свещеник, който да каже каквото трябва, и Каролайн и детето били положени в земята. Единствените трима присъстващи били Уил, Джими и равин Ъпстийн. Ъпстийн им обяснил, че трупчето на момчето е от една от болниците в града. Майка му била наркоманка и детето живяло само няколко часа след раждането си. Майката не се интересувала дали детето и е живо или мъртво, а ако се интересувала, не й личало. Джими беше убеден, че впоследствие ще се заинтересува. Не можеше да приеме, че една жена, колкото и болна и надрусана да е, ще остане равнодушна към смъртта на детето си. Родилните болки на Елейн били дискретно предизвикани по време на престоя й в Мейн. Нямало официално погребение. След като тя взела решение да остане с Уил и да закриля детето, изтръгнато от мъртвата утроба на Каролайн Рос, Ъпстийн говорил с нея по телефона и й обяснил колко е важно всички да смятат, че детето на Каролайн е нейно. Дали й време да скърби за собственото си бебе, да гушне дребното мъртво телце и после й го отнели._