Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Патрик Ротфус

Страхът на мъдреца

| Част I

Бестселър на „Ню Йорк Таймс“

Съперничеството между Квоте и един благородник го принуждава да напусне Университета и да потърси късмета си в чужда страна. Той отпътува за Винтас, където бързо се оказва въвлечен в политическите интриги на местния двор. В желанието си да спечели благоразположението на могъща личност Квоте разкрива опит

за убийство, влиза в конфликт със съперник арканист, повежда група от наемници в горските дебри и се мъчи да разреши загадката кой дебне пътниците по кралския път. През цялото това време той търси истината за тайнствените амири, чандрианите и смъртта на своите родители. В „Страхът на мъдреца“ Квоте прави първите стъпки по пътя на героя и научава колко труден може да е животът, когато един човек се превърне в легенда приживе.

Пролог

Три вида тишина

Наближаваше зазоряване. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.

Най-познатият елемент в нея беше глухото, отекващо спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако имаше буря, дъждовните капки щяха да почукват и да трополят върху лозите селас зад странноприемницата. Тътенът на някоя гръмотевица би подгонил със звука си тишината от пътя като паднал есенен лист. Ако в стаите шумоляха пътници, ехтящите им стъпки щяха да прогонят тишината като избледняващ и полузабравен сън. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.

Вътре в странноприемницата един тъмнокос мъж полека затвори задната врата зад гърба си. В пълния мрак той се промъкна крадешком през кухнята, после през общата стая и накрая се спусна по стълбището към мазето. Благодарение на дългия си опит той с лекота избягваше халтавите дъски, които можеха да изтропат или да проскърцат под тежестта му. От бавните му стъпки по пода се разнасяше едва доловим звук. Движението му добавяше към голямата, отекваща тишина една друга — малка и потайна. Двете се противопоставяха и създаваха своеобразна амалгама.

Третият вид тишина бе трудно доловима. Ако човек се вслушваше достатъчно дълго, накрая щеше да я усети в студенината по стъклото на прозореца и по гладко измазаните стени на стаята на съдържателя. Тя се таеше в тъмния сандък, който стоеше в долния край на твърдото и тясно легло. Беше и в ръцете на мъжа, който лежеше неподвижно върху него в очакване на първите бледи проблясъци на задаващата се зора.

Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи и той се бе отпуснал с примирения вид на човек, който отдавна е изоставил всякаква надежда да заспи.

„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.

> 1.

> Ябълка и бъз

Баст отегчено се подпря върху дългия махагонов плот. Огледа празната стая, въздъхна и затършува наоколо, докато не откри чист ленен парцал. Сетне с примирено изражение се захвана

да лъска плота.

Миг след това се наведе и присви очи към някакво почти невидимо петънце. Зачопли го с нокът и се намръщи на мазната следа, оставена от пръста му. Наведе се по-близо, дъхна върху дървото и го затърка енергично. После спря за момент, отново дъхна — този път по-силно — и написа с пръст неприлична дума върху замъгления плот.

Захвърли парцала настрани, мина покрай празните маси и столове и се отправи към широките прозорци на странноприемницата. Остана там дълго, загледан в черния път, който минаваше през центъра на града.

Баст въздъхна отново и закрачи напред-назад из стаята. Движеше се с небрежната грация на танцьор и съвършеното безгрижие на котка. Но когато прокара ръце през тъмната си коса, в жеста му се криеше безпокойство. Сините му очи непрекъснато оглеждаха стаята сякаш в търсене на изход. Все едно диреше нещо, което бе пропуснал да види стотици пъти преди това.

Но там нямаше нищо ново. Празни маси и столове. Празни столчета край бара. Две огромни бъчви, изправени върху тезгяха зад бара — едната за уиски, другата за бира. Между тях бяха наредени бутилки с всякакви цветове и форми. Над бутилките беше окачен меч.

Очите на Баст се върнаха обратно върху бутилките. Той ги изгледа продължително и замислено, след което се върна зад бара и извади една тежка глинена халба.

Пое си дълбоко дъх, посочи с пръст към първото шише и започна да припява, като изброяваше бутилките в реда:

P>

Клен. Кол с цветя.

Хващай и върви.

Пепел и жарава.

Плод от бъз носи.

P$

Завърши изреждането, като посочи към една тумбеста зелена бутилка. Извади тапата и отпи предпазливо една глътка, след което направи кисела физиономия и потрепери. Бързо остави бутилката и вместо нея взе друга — червена и извита. Отпи и от нея, замислено облизвайки устни. След това кимна и щедро отсипа в халбата.

Посочи следващата бутилка и започна да брои отново:

P>

Вълна. Вдовица.

Луна през нощта.

Върба. Девица.

Светлина от свещта.

P$

Този път бутилката беше прозрачна, с бледожълт ликьор. Баст издърпа тапата и добави голяма доза от него към течността в халбата, без да си прави труда първо да го опитва. Остави бутилката, вдигна халбата и я завъртя театрално, преди да отпие глътка. Усмихна се широко и удари леко с пръст бутилката, преди отново да продължи монотонното припяване:

P>

Буре. Бира.

Камък и къща.

Вятър и вода…

P$

Чу се проскърцване на дъска. Баст вдигна поглед и се усмихна ведро.

— Добро утро, Реши.

Червенокосият съдържател стоеше в долната част на стълбището. Той обърса дългите пръсти на ръцете си в чистата престилка и в дългите си ръкави.

— Нашият гост събуди ли се вече? — попита.

— Нито съм го чувал, нито съм го виждал — поклати глава Баст.

— Последните няколко дни не бяха никак леки за него — рече Коте — и вероятно умората започва да му се отразява. — Той се поколеба, сетне вдигна глава и помириса въздуха. — Да не би да пиеш? — Във въпроса му имаше по-скоро любопитство, отколкото укор.