Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
— Не — отвърна Баст.
Съдържателят повдигна вежди.
— _Опитвах_ — настоя Баст. — Първо се опитва, а след това се пие.
— Аха — отвърна съдържателят. — Тогава значи се готвиш да пиеш?
— В името на малките богове, да! — призна Баст. — Ще се отдам на невъздържано пиянство. И какво друго да правя, по дяволите? — Баст извади халбата си изпод плота и погледна в нея. — Надявах се да е бъз, но ми се падна пъпеш — той завъртя замислено халбата — с подправка. — Отпи нова глътка и замислено присви очи. — Канела? — попита
— Там някъде трябва да е — отвърна съдържателят, без да си прави труда да поглежда към бутилките. — Спри за момент и ме изслушай, Баст. Трябва да поговорим за онова, което стори миналата нощ.
Баст застина.
— Какво съм направил, Реши?
— Спря онова създание от Маел — отвърна Коте.
— О — отпусна се Баст и махна небрежно с ръка. — Просто го забавих, Реши. Това е всичко.
— Ти усети, че това не беше просто някой побъркан — поклати глава Коте. — Опита се да ни предупредиш. Ако не беше реагирал толкова бързо…
Баст се намръщи.
— Не бях толкова бърз, Реши. То хвана Шеп. — Той сведе поглед към добре почистените дъски на пода близо до бара. — Харесвах Шеп.
— Всички останали ще вярват, че ковашкият чирак ни е спасил — каза Коте. — И вероятно така е най-добре. Но аз знам истината. Ако не беше ти, то щеше избие всички тук.
— О, Реши, това просто не е вярно — възпротиви се Баст. — Ти щеше да му прекършиш врата като на пиле. Аз просто стигнах до него преди теб.
Съдържателят сви рамене.
— Миналата нощ размишлявах — каза той. — Чудех се какво можем да направим, за да стане тук по-безопасно. Чувал ли си за „Ловът на белите ездачи“?
— Това беше нашата песен преди още да стане твоя, Реши — усмихна се Баст.
Той си пое дъх и запя с приятен тенор:
P>
Те яздеха конете си, бели като сняг.
Сребърни остриета и рогове бледи
свеждаха се при неспирния им бяг.
Клонки гъвкави, червени и зелени
на челата им бяха окачени.
P$
— Точно за този стих мислех и аз — кимна съдържателят. — Мислиш ли, че можеш да се погрижиш за това, докато аз подготвям нещата тук?
Баст кимна въодушевено и почти се втурна да изпълнява заръката. На прага на вратата на кухнята той спря и се обърна.
— Нали няма да започнеш без мен? — попита обезпокоено той.
— Ще започнем веднага щом гостът ни се нахрани и се подготви — отвърна Коте.
Като видя изражението на своя ученик, той реши да отстъпи малко и добави:
— Все пак мисля, че разполагаш с един-два часа.
Баст хвърли поглед към вратата и после отново към Коте.
Лицето на съдържателя се развесели.
— Ще ти се обадя, преди да започнем — той го пропъди с ръка. — Хайде, тръгвай сега.
* * *
В „Пътният камък“ мъжът, който наричаше себе си Коте, правеше обичайните неща. Движеше се като часовников механизъм — като каруца, която минава в дълбоките
Първо беше ред на хляба. Той смеси брашно, захар и сол, без да си прави труда да отмерва количествата. Добави парче мая от едно глинено гърне в килера, омеси тестото, след което оформи кръгли самуни и ги остави да се надигнат. Разгреба жарта в кухненската печка и разпали огън.
После се премести в общата стая, запали огън в голямата камина от черен камък и изчисти пепелта от широкото огнище край северната стена. Изпомпа вода, изми си ръцете и донесе парче овнешко месо от мазето. Нацепи нови подпалки, внесе дърва за горене, продупчи надигащия се хляб и го премести по-близо до вече топлата печка.
И тогава изведнъж се оказа, че вече няма нищо повече за вършене. Всичко беше готово. Всичко беше чисто и подредено. Червенокосият мъж застана зад бара и зареяните му в далечината очи бавно се съсредоточиха върху настоящето и самата странноприемница.
Те се спряха върху меча, който висеше окачен върху стената над бутилките. Не беше особено красив меч — не беше богато украсен и не грабваше окото. Беше някак заплашителен. По същия начин, по който изглежда заплашителна някоя стръмна скала. Мечът беше сив, чист и студен на пипане. Беше остър като строшено стъкло. В тъмното дърво на дъската, върху която беше монтиран, беше издълбана една-единствена дума — „Безразсъдство“.
Съдържателят чу тежки стъпки по дървената площадка отвън. Мандалото на вратата шумно хлопна, последвано от гръмогласно „Ехооо“ и думкане по вратата.
— Момент! — извика Коте.
Той забърза към входната врата и превъртя тежкия ключ в лъскавата месингова ключалка.
Греъм стоеше на прага, вдигнал масивната си ръка, за да почука на вратата. Като видя съдържателя, на обветреното му лице се появи усмивка.
— Днес май Баст отново отвори вместо теб? — попита той.
Коте му се усмихна търпеливо.
— Добро момче е — продължи Греъм. — Само дето е малко нервен. Мислех си, че днес няма да отваряш. — Той се прокашля и сведе за миг поглед към краката си. — Не бих се изненадал, като се има предвид какво се случи.
— Отворено е както винаги. — Коте прибра ключа в джоба си. — Какво мога да направя за теб?
Греъм отстъпи от прага на вратата и кимна към улицата, където наблизо стоеше каруца с три бурета. Бяха нови, от светло полирано дърво и с лъскави метални обръчи.
— Знаех, че тази нощ няма да заспя и ги сковах набързо за теб. Освен това чух, че днес ще дойдат семейство Бентън с първата реколта от късните ябълки.
— Благодарен съм ти за това.
— Направил съм ги хубави и стегнати, за да държат през зимата. — Греъм отиде до каруцата и гордо почука една от бъчвите. — Нищо не може да стегне стомаха по-добре от зимната ябълка. — Той вдигна поглед с лека искрица в очите и отново почука по обръча на бъчвата. — Схващаш ли шегата? Да го „стегне“?