Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
Шрифт:
Но знаех, че не аз бях проблемът. Бях успял да я посетя само веднъж. Дали Амброуз не беше този, който я е посещавал? Лесно можех да си го представя как седи в богато обзаведената стая, а проклетата му шапка е небрежно закачена на стола, докато пие топъл шоколад и разказва шеги.
Ъгълчетата на устните на Дена се извиха нагоре.
— Възраженията му бяха насочени предимно към Джефри — обясни тя. — Очевидно от мен се е очаквало да седя кротко и тихо, сама в своята малка кутия, докато Келин не дойде да ме потърси.
— Как е Джефри? — попитах аз от учтивост. —
Надявах се да я накарам да се засмее, но Дена само въздъхна.
— Успя, но нито една от тези мисли не беше особено удачна — поклати глава тя. — Дойде в Имре, за да си създаде име с поезията си, но вместо това си загуби ризата на комар.
— Тази история вече съм я чувал — отбелязах аз. — В Университета се случва непрекъснато.
— Това беше само началото — поясни тя. — Разбира се, той реши, че ще може да си върне парите обратно. Първо отиде в заложната къща. После взе пари назаем и загуби и тях. — Махна примирено с ръка. — Макар че, ако трябва да съм честна, не ги загуби на комар. Някаква кучка го измамила. Престорила се на многострадалната вдовица.
— На какво? — погледнах я озадачено аз.
Дена ми хвърли кос поглед, после сви рамене.
— Това е проста измама — отвърна тя. — Млада жена застава пред някоя заложна къща, трепереща и обляна в сълзи. Когато се появи някой богат господин, тя му разказва как е дошла в града, за да продаде годежния си пръстен, защото имала нужда от пари за данъците или за да върне дълга си на някой лихвар. — Дена нетърпеливо размаха ръце. — Подробностите нямат значение. Важно е, че когато е дошла в града, е помолила някой да заложи пръстена вместо нея, защото, разбира се, тя не знае как да се пазари.
Дена спря пред витрината на една заложна къща, а лицето й се бе превърнало в маска на страдание.
— Мислех, че мога да му се доверя! — извика с престорен глас тя. — Но той просто го заложи и след това избяга с парите! Пръстенът е ето там! — Тя посочи с драматичен жест към витрината на заложната къща, след това вдигна пръст и продължи: — За щастие обаче той е продал пръстена за част от истинската му цена. Това е семейна ценност, която струва четирийсет таланта, но заложната къща го продава за четири. — Дена се приближи до мен, сложи ръка върху гърдите ми и ме погледна с широко отворени умоляващи очи. — Ако купиш пръстена, можем да го продадем за поне двайсет таланта и аз веднага ще ти върна твоите четири. — Тя отстъпи назад и сви рамене. — Нещо в този дух.
— И как някой може да те измами така? Аз ще се усетя веднага щом отидем при оценител.
— Те не действат така. — Дена вдигна очи към небето. — Ще се договорим да се срещнем утре по обяд. Но докато пристигна, ти вече ще си купил пръстена и ще си избягал с него.
Внезапно ми просветна.
— А ти ще разделиш парите със собственика на заложната къща?
— Знаех си, че рано или късно ще се сетиш — потупа ме по рамото тя.
Виждаше ми се доста добре обмислен номер, с изключение на едно нещо.
— Изглежда, че в такъв случай за съучастник ще ти е нужен специален собственик на
— Така е — съгласи се тя. — Обаче тези места обикновено са белязани.
Дена посочи горната част на вратата на близката заложна къща. Върху нея имаше поредица от знаци, които лесно можеха да бъдат сбъркани за драскотини в боята.
— А! — възкликнах аз и се поколебах за момент, преди да добавя: — В Тарбеан знаци като тези означаваха, че на такова място може безопасно да се търгува със… — опитах се да намеря подходящия израз — … стоки със съмнителен произход.
Дори Дена да бе изненадана от признанието ми, тя не го показа. Само поклати глава и отново посочи по-отблизо знаците, като местеше пръста си, докато четеше:
— Тук пише: „Надежден собственик, готов за прости измами, дели по равно.“ — Тя огледа останалата част от рамката на вратата и табелата на магазина. — Не пише нищо за търговия със съмнителни стоки.
— Никога не съм знаел как да прочета това — признах аз, хвърлих й кос поглед и предпазливо попитах: — А ти го знаеш, защото…?
— Прочетох го в една книга — саркастично отвърна тя. — Откъде мислиш, че го знам?
Тя продължи нататък по улицата. Присъединих се към нея.
— Аз обикновено не се преструвам на вдовица — някак неочаквано добави Дена. — Твърде млада съм за това. При мен е пръстенът на майка ми или на баба ми. — Тя сви рамене. — Импровизираш според случая.
— А ако господинът е честен? — попитах аз. — Ако се появи на обяд с желание да ти помогне?
— Не се случва често — отвърна тя с крива усмивка. — На мен ми се е случвало само веднъж. Това ме свари напълно неподготвена. Сега вече предварително уговарям нещата със собственика, просто за всеки случай. С удоволствие бих измамила някое алчно копеле, което се опитва да се възползва от бедно момиче. Но няма да взема парите на някой, който иска да помогне. — Изражението й стана мрачно. — За разлика от кучката, която е докопала Джефри.
— Той се е появил на обяд, нали?
— Разбира се, че го е направил — отвърна тя. — „Няма нужда да ми връщате парите, госпожице. Отидете да спасите семейната си ферма.“ — Дена прокара ръце през косата си и вдигна поглед към небето. — Ферма! В това дори няма никакъв смисъл! Защо една фермерска жена би имала диамантена, огърлица? — Тя ми хвърли поглед. — Защо свестните мъже са такива идиоти с жените?
— Той е благородник — рекох аз, — не може ли просто да пише на родителите си?
— Никога не е бил в добри отношения със семейството си — отвърна тя. — Сега пък още повече. В последното писмо, което получи, нямаше никакви пари, само му съобщаваха вестта, че майка му е болна.
Нещо в гласа й ме накара да наостря уши.
— Колко болна? — попитах аз.
— Болна — отвърна Дена, без да вдигне поглед. — Много болна. И, разбира се, той вече е продал коня си и не може да си позволи да плати пътуването с кораб. — Тя въздъхна отново. — Това е като да гледаш някоя от онези ужасни драми за техлините. „Да избереш лошия път“ или нещо от сорта.