Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Наблюдавах дълго дървото.
— Не знам. Според теб каква е причината?
— То просто съществува — отвърна тя. — Това е достатъчно.
Кимнах и се почувствах малко глупаво за превзетите отговори, които бях дал преди
малко.
— Чувал ли си за кетан? — изненадващо ме попита тя.
Вече имах представа колко важни са тези неща за адемците. Затова се поколебах да
отговоря открито. Въпреки това не исках и да лъжа.
— Може би. Извинение.
Тя
— Предпазлив си.
— Да. Ти ли си Шехин?
Жената кимна.
— Кога заподозря коя съм?
— Когато ме попита за кетан — отвърнах аз. — А ти кога заподозря, че знам повече,
отколкото би трябвало да знае един варварин?
— Когато видях как стъпваш.
Последва ново мълчание.
— Шехин, защо не носиш червени дрехи като останалите наемници?
Тя направи два жеста, които не ми бяха познати.
— Твоят учител каза ли ти защо той е облечен в червено?
— Не съм се сетил да го питам — отвърнах аз, защото не исках да загатна, че Темпи е
допуснал пропуски в обучението ми.
— Тогава ти ми отговори на този въпрос.
Замислих се за момент.
— За да не забележат враговете, когато кърви?
— Одобрение. Тогава защо аз нося бяло?
Единственият отговор, за който можех да се сетя, предизвика ледени тръпки по тялото
ми.
— Защото не кървиш.
Тя кимна уклончиво.
— А също и защото, ако някой неприятел успее да пролее кръвта ми, така ще я види
върху мен като справедлива награда.
Вътрешно потреперих, но направих всичко възможно, за да запазя типичното за
адемците хладнокръвие. След подходящо дълга учтива пауза попитах:
— Какво ще стане с Темпи?
— Това ще се разбере тепърва. — Тя махна почти раздразнено. — Не се ли безпокоиш за
себе си?
— Повече се тревожа за Темпи.
Вятърът рисуваше странни форми в листата на дървото меч. Картината беше почти
хипнотизираща.
— Докъде стигна в обучението си? — попита Шехин.
— Учих кетан в продължение на месец.
— Готов ли си? — Тя се обърна с лице към мен и вдигна ръце.
Не можах да се сдържа да не си помисля, че е с петнайсет сантиметра по-ниска от мен и
достатъчно възрастна, за да ми бъде баба. А и наклонената и на една страна жълта шапка
никак не и придаваше застрашителен вид.
— Може би — отвърнах аз и също вдигнах ръце.
Шехин бавно се приближи към мен и направи „ръце като ножове“. Аз и отвърнах с „да
уловиш дъжда“. След това изпълних „пълзене по желязо“ и „бърз вътрешен“, но не успях да я
докосна. Тя леко се оживи и направи „въртящия се дъх“ и „преден удар“ едновременно.
Спрях първия с „водно
ребрата и след това по слепоочието. Докосването и беше леко, както когато допираш пръст
до нечии устни.
Каквото и да опитах, то нямаше никакво въздействие върху нея. Направих „хвърляне на
светкавица“, но тя просто отстъпи встрани и дори не си направи труда да отговори на удара
ми. Един-два пъти усетих допира на плата на бялата и риза, когато се доближах достатъчно,
за да я докосна, но това беше всичко. Беше все едно да се опитваш да удариш парче висяща
във въздуха връв.
Стиснах зъби и направих „вършеене на жито“, „пресоване на сайдер“ и „майка край
потока“, като преминавах от едното в другото движение сред хаос от удари.
Тя се движеше по начин, който никога не бях виждал. Макар наистина да бе бърза, не
това бе най-важното. Шехин се движеше съвършено и не правеше две стъпки, когато и една
беше достатъчна. Не мърдаше на десет сантиметра, ако и трябваше да се премести само на
осем. Беше като някакво приказно същество — движенията и бяха по-плавни и по-грациозни
от танца на Фелуриан.
С надеждата да я изненадам и така да докажа уменията си се движех толкова бързо,
колкото можех да си позволя. Направих „танца на девицата“, „да уловиш врабче“,
„петнайсетте вълка“…
Шехин направи една-единствена съвършена стъпка.
— Защо плачеш? — попита Шехин, докато правеше „падането на чаплата“. — Да не се
срамуваш? Или се страхуваш?
Примигнах, за да прочистя очите си.
— Ти си красива, Шехин. — Гласът ми беше дрезгав от напрежение и емоция. — Защото
в теб камъкът от стената, водата от потока и движението на дървото са събрани в едно.
Тя примигна изненадано и в този миг аз я хванах здраво за рамото и ръката. Направих
„гръмотевица нагоре“, но вместо да успея да я преметна, остана да стои неподвижно като
скала.
Освободи се почти разсеяно с „отскубване от лъва“ и направи „вършеене на жито“.
Прелетях два метра и се проснах на земята.
Бързо се изправих, защото не бях наранен. Беше леко хвърляне върху меката трева, а
Темпи ме беше научил как да падам, без да се нараня. Но преди да пристъпя отново към нея,
Шехин направи жест да спра.
— Темпи хем те е учил, хем не те е научил — каза тя с непроницаемо изражение.
С усилие отместих поглед от лицето и. Беше ми толкова трудно да се откажа от този
навик, който бях изграждал цял живот.
— Това е едновременно и добро, и лошо. Ела. — Тя се обърна и се приближи до дървото.