Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
примамва. И за какво? За компания за една вечер? За един час? Колко дълго можеше да
изкара някой мъж, преди волята му да се пречупи и той да стане безмозъчно раболепен като
умилкващо се куче? Едва ли беше много.
И кого можеше да срещне тя в гората? Фермери и ловци? Какво забавление можеха да и
предложат те, превърнати в роби на страстта и? За момент изпитах съжаление към нея.
Самотата ми беше позната.
Извадих лютнята от калъфа и започнах да я настройвам.
внимателно я донастроих. Какво да изсвиря за най-красивата жена на света?
Всъщност не беше много трудно да реша. Баща ми ме бе научил да преценявам
публиката. Засвирих „Сестрите Флин“. Няма да се изненадам, ако не сте чували за нея. Това
е весела и игрива песен за две сестри, които клюкарстват, докато спорят за цената на
маслото.
Повечето хора искат да чуят романтични, любовни истории и разкази за легендарни
приключения. Но какво бихте изсвирили на някого, ако той самият е легенда? Какво бихте
изпели на жена, която от векове е тема на тези романтични истории? Ще и изпеете песните
на обикновените хора. Поне се надявах да постъпвам правилно.
В края тя запляска възхитено.
— още! още? — Тя се усмихна с надежда и вдигна глава, превръщайки думите си в молба.
Очите и бяха широко отворени, нетърпеливи и изпълнени с благоговение.
Изсвирих и „Ларм и неговата халба бира“, после „Дъщерите на ковача“. Изпълних и една
смешна песен за свещеника, който гонел глава. Бях я написал, когато бях десетгодишен, и
така и не и бях измислил име.
Фелуриан се разсмя и започна да ме аплодира. Тя покриваше устата си с ръка, когато се
изненадаше, и закриваше очи, когато беше смутена. Колкото повече свирех, толкова повече
ми заприличваше на млада селска съпруга, която за пръв път е отишла на панаир и е
изпълнена с неподправена радост. Лицето и сияеше от простодушно възхищение, а очите и
бяха широко отворени от учудване.
И, разбира се, беше прелестна. Съсредоточих се върху пръстите си, за да не мисля за това.
След всяка песен тя ме награждаваше с целувка, което ме затрудняваше да избера какво
да изсвиря след това. Не че имах нещо против. Доста бързо осъзнах, че предпочитам
целувките пред монетите.
Изсвирих и „Калайджията Танер“. Нека ви кажа нещо — картината на Фелуриан, която
пееше с тихия си, тънък глас припева на любимата ми пиянска песен, никога няма да
избледнее от паметта ми. До края на живота ми.
През цялото това време усещах как магията, която тя упражняваше над мен, постепенно
намалява. Вече можех да си поема дъх. Отпуснах се и си позволих да се отдалеча малко от
центъра на „сърцето от камък“. Безстрастното
съзнанието, но не помага особено за изпълняването на неустоима музика.
Свирих в продължение на часове и накрая вече се чувствах като самия себе си. С което
искам да кажа, че можех да гледам Фелуриан с чувствата, които обичайно бихте изпитали,
ако гледате най-красивата жена в света.
Все още си я спомням, как седеше гола между възглавниците, а във въздуха между нас
танцуваха пеперуди, оцветени в сумрачни цветове. Трябваше да съм мъртвец, за да не
изпитвам възбуда. Но поне контролирах съзнанието си и бях благодарен за това.
Тя издаде звук на разочарование, когато прибрах лютнята в калъфа.
— уморен ли си? — попита с лек намек за усмивка. — ако знаех, нямаше да те
изтощавам толкова, сладък поете.
Усмихнах и се с най-хубавата си извинителна усмивка.
— Съжалявам, но вече май става късно. — Всъщност здрачът на небето беше обагрен във
все същия нюанс на пурпурно, който бях видял, когато се събудих, но аз продължих: —
Трябва да бързам, ако искам да се срещна с…
Съзнанието ми се вцепени толкова бързо, колкото ако някой ми бе нанесъл силен удар
по тила. Почувствах страст — необуздана, пламенна и неутолима. Изпитвах нуждата да я
имам, да притисна тялото и в моето и да вкуся дивата сладост на устните и.
Единствено благодарение на обучението си в Арканум успях да съхраня представата за
собствената си идентичност. Дори и с негова помощ едва смогвах да я запазя.
Фелуриан седна с кръстосани крака на възглавниците срещу мен. Лицето и беше
разгневено и ужасяващо, а очите и — студени и сурови като далечни звезди. С преднамерено
спокойствие тя бутна от рамото си една пеперуда, която бавно размахваше криле. В този
прост жест имаше толкова ярост, че стомахът ми се сви, когато осъзнах едно нещо: никой
никога не напускаше Фелуриан. Никога. Тя държеше мъжете, докато телата и умовете им се
пречупеха под напрежението на обичта към нея. Държеше ги, докато и омръзнеха, а когато
ги отпратеше, мъжете полудяваха, защото се налага да я напуснат.
Бях безсилен. Бях нещо ново за нея. Бях играчка, която беше любима, защото е най-
новата. Можеше да мине дълго време, преди да и омръзна, но този момент щеше да настъпи.
И когато накрая ме освободеше, съзнанието ми щеше да се разкъса от копнеж по нея.
97.
Кръв и горчилка
Докато седях, заобиколен от коприна, и постепенно губех самоконтрола си, усетих как