Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

истински буден. Всичко изглеждаше кристално ясно, като че ли гледах с различни очи.

Сякаш изобщо не си правех труда да гледам с очите си, а виждах света направо в мислите си.

Спящото съзнание — немощно осъзна някаква част от мен. То вече не спи — помислих

си аз и се усмихнах.

Погледнах Фелуриан и в този момент я проумях от главата до петите. Тя беше една от

фае. Не се безпокоеше

за това кое е правилно и кое — погрешно. Беше създание, изтъкано от

чисто желание, подобно на дете. Детето, както и внезапната буря не ги е грижа за

последствията. Фелуриан приличаше на тях и същевременно бе различна. Бе древна,

невинна, могъща и горда.

Това ли беше начинът, по който Елодин виждаше света? Това ли беше магията, за която

говореше? Не тайни и трикове, а магия като тази на Таборлин Великия. Винаги я е имало, но

съм бил сляп за нея?

Беше красива.

Срещнах погледа на Фелуриан и светът се забави. Чувствах се така, сякаш някой ме е

завлякъл под водата и е изкарал въздуха от тялото ми. За един кратък миг бях зашеметен и

безчувствен, все едно ме беше ударил гръм.

Този момент отмина и нещата отново започнаха да се движат. Но сега, когато погледнах

Фелуриан, я проумях много по-добре от преди. Разбрах я чак до мозъка на костите и. Очите

и бяха като четири ясно изписани стиха. Съзнанието ми бе изпълнено с нейната внезапна

песен. Поех си дъх и я изпях в четири отчетливи ноти.

Фелуриан седна изправена. Прокара ръка пред очите си и изрече една дума, остра като

натрошено стъкло. В главата си почувствах болка, отекваща като гръмотевица. Причерня ми

пред очите. Усетих вкуса на кръв и горчилка.

Светът отново застана на фокус и аз успях да се задържа миг преди да падна.

Фелуриан се намръщи. Изправи се. Лицето и се напрегна и тя пристъпи крачка напред:

Изправена, тя не изглеждаше висока, нито пък страшна. Главата и едва достигаше до

брадичката ми. Косата и се спускаше надолу като сноп от сенки. Беше права като нож и

стигаше до извивката на ханша и. Фелуриан беше стройна, бледа и съвършена. Никога преди

не бях виждал толкова прелестно лице и устни, сякаш създадени да бъдат целувани. Тя вече

не се мръщеше. Но не се и усмихваше. Устните и бяха меки и полуотворени.

Направи още една крачка. Простото движение на краката и беше като танц. Естественото

поклащане на бедрото и беше хипнотизиращо като пламъците на огъня. Извивката на голите

и стъпала беше по-чувствена от всичко, което бях виждал в младия си живот.

Още една крачка. Усмивката и беше широка и жестока. Тя беше очарователна като

луната.

Силата и я обгръщаше като мантия. Караше въздуха да потрепва. Простираше се зад

нея като широки невидими криле.

Сега, когато беше толкова близо, че можех да я докосна, усещах как силата и вибрира във

въздуха. Желанието ми се надигна като буря в морето. Тя вдигна ръка. Докосна гърдите ми.

Аз потреперих.

Фелуриан срещна погледа ми и в мрака на очите и аз отново видях ясно четирите реда на

песента.

Изпях ги. Те излетяха от мен като птици, устремени към небето.

Внезапно съзнанието ми бе отново свободно. Поех си дъх и продължих да я гледам право

в очите. Запях отново и този път бях изпълнен с ярост. Изкрещях четирите отчетливи тона на

песента. Изпях ги плътно и твърдо като нажежено желязо. Когато прозвучаха, усетих как

силата и потрепери, след това се разтроши на парчета и в празнотата на въздуха не остана

нищо друго освен нейната болка и гняв.

Фелуриан нададе уплашен писък и седна толкова внезапно, че сякаш почти падна на

земята. Подви колене към себе си и се сви, като ме наблюдаваше с широко отворени и

уплашени очи.

Огледах се наоколо и видях вятъра. Не по начина, по който можете да видите дим или

мъгла — аз видях самия вечно променящ се вятър. Познах го като лицето на забравен

приятел. Засмях се и разперих ръце, възхитен от изменчивата му форма.

Свих ръцете си в шепи, допрях ги една до друга и издишах в празното пространство

между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина

дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в

променливото си име.

Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а

тъмната и коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.

Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист

хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на

пеперуда. Да я убия, би означавало да разруша нещо странно и прекрасно. Светът щеше да

обеднее, ако Фелуриан не беше в него. Такъв свят щеше да ми харесва по-малко от

предишния. Беше все едно да счупя лютнята на Илиен. Или да изгоря някоя библиотека.

От друга страна, моята безопасност и здравият ми разум бяха заложени на карта. А и

вярвах, че светът ще е по-интересен и с Квоте в него.

Но не можех да я убия. Не и по този начин. Не и като използвам новооткритата си магия