Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Нещо голямо и почти напълно тихо раздвижи въздуха над нас, малко встрани от мястото,
където лежахме.
Фелуриан продължаваше да лежи върху мен, обкрачила ме от двете страни, а тялото и бе
напрегнато като струната на арфа. Мускулите на бедрата и бяха изопнати и потрепваха.
Дългата и коса се спускаше върху двама ни и ни покриваше като чаршаф от коприна.
Гърдите и се притиснаха към моите, когато тя тихо и леко си пое дъх.
Ритъмът на бързо туптящото
устата и, която докосваше извивката на гърлото ми, започва да се движи. По-тихо и от шепот
Фелуриан изрече някаква нежна и меко звучаща дума. Усетих как докосва кожата ми и от
нея във въздуха се разнасят тихи вълни така, както хвърленият камък прави кръгове по
повърхността на езеро.
Над главите ни се чу звук от тихо движение, сякаш някой сгъваше огромно парче кадифе
около къс счупено стъкло. Като казвам това, осъзнавам, че то няма особен смисъл, но все
пак това е най-добрият начин, по който мога да опиша шума. Това беше тихият, едва
доловим звук на бавно движение. Не мога да ви кажа защо ме накара да помисля за нещо
ужасно и остро, но точно това ми мина през ума. Челото ми се обля в пот и се изпълних с
истински и неподправен ужас.
Фелуриан застина съвсем неподвижно като подплашена сърна или като котка, която се
готви да скочи. Тя тихо си пое дъх, сетне изрече втора дума. Горещият и дъх докосна гърлото
ми и от звука на едва доловимата дума тялото ми започна да вибрира, все едно беше кожа на
барабан, който току-що е ударен силно.
Фелуриан съвсем леко завъртя глава, сякаш напрегнато се ослушваше. Движението и
размърда стотиците копринени нишки на косата и, разстлана върху цялата лява половина на
голото ми тяло, и кожата ми настръхна. Макар и обхванат от неописуем ужас, потреперих и
неволно изпъшках тихо.
Нещо се раздвижи във въздуха точно над нас.
Острите нокти на лявата ръка на Фелуриан се забиха в мускула на рамото ми. Тя
размърда бедрата си и бавно плъзна голото си тяло върху ми, докато лицето и се изравни с
моето. Езикът и докосна устните ми и без дори и за миг да се замисля, аз вдигнах глава, за да
отвърна на целувката и.
Устните и срещнаха моите и тя бавно и дълго си пое дъх, изсмуквайки въздуха от мен.
Усетих как главата ми започва да олеква. Без да отделя устни, Фелуриан силно издиша в мен
и изпълни дробовете ми. Дъхът и беше беззвучен и мек. Имаше вкус на орлови нокти. Земята
под мен потрепери и след това всичко утихна. За един сякаш безкраен миг сърцето ми спря
да бие.
Въздухът над главите ни се изпълни с неуловимо
Фелуриан отдръпна устните си от моите и сърцето ми заби отново, внезапно и силно.
Веднъж, два пъти, три пъти. Поех си дълбоко дъх разтреперан.
Едва тогава Фелуриан се успокои. Тя лежеше върху мен отпусната и мека, голото и тяло
се носеше върху моето като вода. Сгуши глава в извивката на шията ми и въздъхна сладко и
доволно.
Моментът на отпуснатост и спокойствие отмина и тогава тя се разсмя. Тялото и се
тресеше от необуздан и възхитен смях, сякаш си беше направила някаква великолепна шега.
Тя седна и страстно ме целуна по устата, след това леко ме ухапа по ухото, преди да стане от
мен и да ме изправи на крака.
Отворих уста. После я затворих, защото реших, че вероятно сега не е най-подходящото
време да задавам въпроси. Част от това да бъдеш умен е да си държиш устата затворена
когато трябва.
И така, продължихме в мрака. Накрая очите ми се приспособиха и можех да видя
звездите през клоните над главите ни. Те бяха по-ярки и подредени различно от онези в
небето на смъртните. Светлината им едва стигаше, за да различа земята и заобикалящите ни
дървета. Стройната фигура на Фелуриан беше като сребърна сянка в мрака.
Продължихме да вървим, а дърветата ставаха все по-високи и по-дебели и малко по
малко започваха да скриват звездната светлина. След това стана наистина тъмно. Фелуриан
не беше нищо повече от малко по-светло късче мрак пред мен. Тя спря да върви, преди
съвсем да я изгубя от поглед, и постави ръце около устата си във формата на фуния, сякаш се
канеше да извика нещо.
Свих се при мисълта за силния шум, който щеше да наруши топлата тишина на това
място. Но вместо вик не се чу нищо. Не, не съвсем нищо. Разнесе се ниско, бавно бръмчене.
Не толкова грубо и силно, колкото мъркането на котка. По-скоро напомняше звука, издаван
от падането на тежък сняг — приглушено свистене, което сякаш бе по-тихо, отколкото ако
нямаше никакъв звук.
Фелуриан го издаде няколко пъти. След това ме хвана за ръката и ме поведе по-навътре в
тъмнината, където повтори отново странния, почти недоловим звук. След като го направи
три пъти, мракът стана толкова плътен, че вече изобщо не различавах фигурата и.
След последната пауза Фелуриан пристъпи по-близо до мен в тъмнината и притисна
тялото си до моето. Тя ме целуна дълго и старателно и аз очаквах тази целувка да се
превърне в нещо по-сериозно, когато тя се отдръпна и заговори в ухото ми.