Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

През последните няколко дни дори беше започнала да говори. Очаквах, че ще бъде враждебно настроена и подозрителна, но това се оказа далеч от истината. Очите й блестяха, преливаше от ентусиазъм. Макар когато я видях за пръв път, тя да ми напомни за мен самия в Тарбеан, всъщност между нас нямаше голяма прилика. Аури беше педантично чиста и изпълнена с радост.

Тя не харесваше откритото небе, бляскавата светлина и хората. Предположих, че е студентка, която е полудяла и избягала под земята, преди да успеят да я затворят в Убежището.

Не успях да науча много за нея, защото все още се стесняваше и плашеше, тя веднага хукна към подземието и не се върна в продължение на дни.

Така че сам й избрах име — Аури. Макар в сърцето си да я наричах моята малка лунна фея.

Аури се приближи още няколко крачки, спря, почака и след това отново се стрелна напред. Повтори същото още няколко пъти, докато накрая застана пред мен. Стоеше неподвижна и косата й се носеше във въздуха около нея като ореол. Държеше и двете ръце пред себе си, свити точно под брадичката. Протегна се, дръпна ме за ръкава и след това прибра ръката си.

— Какво ми донесе? — попита ме тя развълнувано.

Усмихнах се.

— А _ти_ какво ми донесе? — подразних я леко аз.

Тя се усмихна и бързо протегна ръка към мен. Нещо проблесна на лунната светлина.

— Ключ — гордо отвърна тя и ми го подаде.

Взех го и усетих приятната му тежест в ръката си.

— Много е хубав — казах аз. — Какво отключва?

— Луната — сериозно ми отвърна тя.

— Сигурно ще ми е полезен — рекох аз, докато го разглеждах.

— И аз така си помислих — кимна тя. — Така ако в луната има врата, ще можеш да я отвориш. — Тя седна с кръстосани крака на покрива и ми се ухили. — Не че бих окуражила такова безразсъдно поведение.

Приклекнах и отворих калъфа на лютнята си.

— Донесох ти малко хляб. — Подадох й комат ечемичен хляб, увит в парче плат, и бутилка вода.

— Това също е много хубаво — любезно каза тя.

Бутилката изглеждаше много голяма в ръцете й.

— Какво е това във водата? — попита ме, извади тапата и надникна в шишето.

— Цветя — отвърнах аз — и частица от луната, която не се вижда тази нощ на небето. Сложих и от нея вътре.

Тя вдигна поглед.

— Аз първа казах за луната — каза тя с нотка на упрек.

— Тогава само цветя. И отблясък от гърба на водно конче. Исках да е луната, но най-доброто, което успях да намеря, беше синкавият блясък на водното конче.

Тя надигна бутилката и отпи глътка.

— Чудесно е — рече и дръпна назад няколко кичура коса, които бяха паднали пред лицето й.

Аури разтвори плата и започна да яде. Откъсваше малки парченца от хляба и ги дъвчеше внимателно, като правеше така, че процесът на храненето изглеждаше нещо изтънчено.

— Харесвам белия хляб — охотно сподели тя между хапките.

— Аз също — рекох и седнах, — когато мога да си го позволя.

Тя кимна и огледа звездното небе и лунния сърп.

— Харесва ми и когато е облачно. Но и така е

добре. Уютно е. Като Онова долу.

— Онова долу ли?

Тя рядко беше толкова разговорлива.

— Аз живея в Онова долу — с лекота отвърна тя. — Простира се навсякъде.

— Харесва ли ти там, долу?

Очите на Аури светнаха.

— Свети Боже, да, великолепно е. Можеш да разглеждаш цяла вечност. — Тя се обърна и ме погледна. — Имам новини.

— И какви са те?

Тя отново отхапа от хляба и изчака, докато спре да дъвче, преди да отговори:

— Миналата нощ излизах. — Тя се усмихна лукаво. — От горната страна на нещата.

— Наистина ли? — удивих се аз, без да се опитвам да скрия изненадата си. — И хареса ли ти?

— Беше прекрасно. Поразгледах — продължи тя, очевидно доволна от себе си. — Видях Елодин.

— Магистър Елодин ли?

Тя кимна.

— И той ли беше… от горната страна на нещата?

Тя кимна пак и продължи да дъвче.

— Той видя ли те?

Усмивката й грейна и тя заприлича по-скоро на осемгодишна, отколкото на осемнайсет.

— Никой никога не ме вижда. Освен това той бе зает да слуша вятъра. — Тя сви ръцете си в шепи около устата и издаде свирещ звук. — Миналата нощ вятърът беше добър за слушане — добави с поверителен глас.

Докато се опитвах да схвана смисъла на казаното от нея, Аури довърши остатъците от хляба и развълнувано плесна с ръце.

— Сега свири! — задъхано извика тя. — Свири! Свири!

Аз се усмихнах и извадих лютнята от калъфа й. Не можех и да мечтая за по-ентусиазирана публика от Аури.

> 54.

> Място, където да гориш

— Днес изглеждаш различно — отбеляза Симон и Уилем изсумтя в знак на съгласие с него.

— И се чувствам различно — признах аз. — Добре, но различно.

Тримата вървяхме по прашния път към Имре.

Времето беше топло и слънчево и ние не бързахме особено.

— Изглеждаш… спокоен — продължи Симон и прокара ръка през косата си. — Де да можех и аз да съм толкова спокоен, колкото изглеждаш ти.

— Иска ми се и да се _чувствах_ толкова спокоен, колкото изглеждам — смотолевих аз.

Симон не се предаваше.

— Изглеждаш по-солиден. — Той направи гримаса. — Не. Изглеждаш… стегнат.

— Стегнат ли? — Напрежението ме накара да се засмея и това леко ме отпусна. — Как някой може да изглежда стегнат?

— Просто така — сви рамене той, — като навита пружина.

— Това е заради начина, по който се държи — намеси се Уилем нарушавайки обичайното си замислено мълчание. — Стои изправен, без да навежда врата си, и с изпънати назад рамене. — Той махна неопределено, сякаш за да илюстрира думите си. — Когато стъпва, го прави с цяло стъпало. Не само с върха на пръстите си, както когато тича, нито пък с петата, което прави, когато се колебае. Стъпва солидно, сякаш иска да обяви точно това парче земя под него за свое.