Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Грешката не беше голяма. Стиснах зъби и се съсредоточих върху свиренето. Оставих любопитството си настрани и наведох глава, за да наблюдавам пръстите си, като внимавах струните да не им се изплъзнат.
И ние пеехме! Гласът й беше като кипнало сребро, а моят глас й отговаряше като ехо. Савиен редеше уверени, мощни слова като клоните на вековен дъб, докато през цялото време Алоин беше като славей, който се стрелка в кръгове около него.
Вече почти не обръщах внимание на публиката, не усещах потта по тялото си. Бях потънал толкова дълбоко в музиката, че не можех да кажа къде свършва тя и къде започва моята собствена
Но тя свърши. Краят дойде два стиха преди края на песента. Изсвирих началния акорд на стиха на Савиен и чух пронизващ звук, който ме изтръгна от мелодията като риба, извадена от дълбоката вода.
Бях скъсал струна. Случи се в горната част на грифа, металната жилка перна опаката страна на ръката ми, като остави ни цялата й дължина тънка и ярка черта от кръв.
Погледнах я вцепенен. Не трябваше да се къса. Нито една от струните ми не беше толкова износена, че да се скъса. Но се беше случило и докато последните тонове на музиката заглъхваха в тишината, аз почувствах как публиката се раздвижи. Тя започна да се събужда от мечтата, която бях изтъкал за нея от нишките на песента.
В последвалата тишина усетих как магията се разкъса и хората се събудиха от недовършения си сън, а целият труд, който бях положил, беше съсипан и пропилян. А през цялото това време песента продължаваше да гори вътре в мен. Песента. Песента!
Без да усещам какво правя, аз отново сложих пръстите си върху струните и се затворих дълбоко вътре в себе си. Върнах се години назад, когато по ръцете ми имаше мазоли като камъни и музиката беше станала за мен естествена като дишането. Назад към времето, когато свирех, за да пресъздам звука на „вятъра, който обръща лист“, на лютня с шест струни.
И тогава започнах да свиря. В началото бавно, после все по-бързо, докато ръцете ми си припомняха. Събрах разкъсаните нишки на песента и внимателно ги втъках отново в онова, което бяха преди няколко мига.
Не беше съвършено. Толкова сложна песен като „Сър Савиен“ не може да бъде изсвирена съвършено на шест струни вместо на седем. Но песента отново беше цяла и аудиторията въздъхна, размърда се и бавно потъна отново в магията, която бях създал за тях.
Почти не усещах къде се намирам и след минута напълно забравих за публиката. Ръцете ми танцуваха, бягаха и след това очертанията им се размазваха върху струните, докато се борех двата гласа на лютнята да продължават да пеят заедно с моя собствен. После, още докато наблюдавах пръстите си, аз забравих за тях — забравих за всичко друго, освен за това да завърша песента.
Дойде припевът и Алоин запя отново. За мен тя вече не беше човек, не беше дори и глас — тя просто беше част от песента, която гореше в мен.
И накрая всичко свърши. Когато вдигнах глава, за да погледна залата, се почувствах така, все едно подавах глава над повърхността на водата, за да си поема въздух. Върнах се в себе си и открих, че ръката ми кърви, а тялото ми е плувнало в пот. После краят на песента беше като удар в гърдите, както винаги — независимо къде или как я слушах.
Зарових лице в ръцете си и заплаках. Не за скъсаната струна на лютнята или възможността да се проваля. Не заради кръвта, която ми течеше, или за наранената ми ръка. Дори не и за момчето, което преди години в гората се бе научило да свири на лютня с шест струни. Плачех за сър Савиен и Алоин, за изгубената и отново намерена любов, за жестоката
> 55.
> Пламък и гръмотевица
Скръбта ми по Савиен и Алоин продължи няколко мига. Тъй като осъзнах, че още съм на сцената, се стегнах, изправих се на стола и погледнах към своята публика. Прихналата публика.
Музиката звучи по различен начин за онзи, който я свири. Това е проклятието на музиканта. Още докато седях там, краят, който бях импровизирал, избледняваше в паметта ми. След това дойде съмнението. Ами ако не е бил толкова завършен, колкото ми изглеждаше? Ако моят край не носеше в себе си усещането за ужасния трагизъм на песента за никого другиго освен за мен самия?
Ако сълзите ми не изглеждаха за слушателите ми като нещо повече от смутената реакция на едно дете на собствения му провал?
След това, докато чаках, чух как тишината сякаш се изливаше на вълни от залата. Публиката беше тиха и напрегната, сякаш песента ги беше изгорила по-силно от пламък. Всеки притискаше наранената си същност по-близо до себе си, сграбчил болката си като нещо скъпоценно.
След това се разнесе шепот от сподавени и открити ридания.
Въздишка през сълзи. Шумолене от тела, които изведнъж бяха загубили своята скована неподвижност.
След това дойдоха аплодисментите. Рев на разярен пламък, на гръм след светкавица.
> 56.
> Покровители, девици и метеглин
Пренастроих лютнята си. Това ме разсея, докато Станчион събираше мнения от тълпата. Ръцете ми сами следваха толкова познатите движения за смяната на скъсаната струна, докато вътрешно аз бях разяждан от терзания. Сега, когато аплодисментите бяха заглъхнали, отново бяха започнали да ме измъчват съмнения. Беше ли една песен достатъчна, за да покажа таланта си? Ами ако реакцията на публиката се дължеше не толкова на моето изпълнение, колкото на силата на самата песен? Дали импровизираният ми финал се бе харесал? Може би песента изглеждаше завършена само на мен самия…
Когато приключих със свалянето на скъсаната струна, аз я огледах равнодушно и внезапно мислите ми запрепускаха лудо.
Тя не беше износена или дефектна, както очаквах. Скъсаният й край беше срязан чисто като с нож или ножици.
За момент просто продължих глупаво да се взирам в нея. Дали някой нарочно бе повредил лютнята ми? Невъзможно. Никога не я изпусках от поглед. Освен това бях проверил струните, преди да напусна Университета, и още веднъж, преди да изляза на сцената. Тогава как се бе случило?
Мисълта продължаваше да се върти в главата ми, когато забелязах, че тълпата е притихнала. Вдигнах поглед точно навреме, за да видя как Станчион се качва на сцената. Побързах да се изправя насреща му.
Изражението на лицето му беше любезно, но иначе непроницаемо. Когато той се приближи към мен, стомахът ми се стегна на възел. След като ми протегна ръка по същия начин, както го бе направил с предишните кандидати, усетих как ми прималява.
Насилих се да се усмихна с най-добрата си усмивка и стиснах ръката на Станчион. Бях син на баща си и някогашен член на трупа. Щях да приема провала си с достойнството на рода Едема Рух. По-скоро земята щеше да се разтвори и да погълне това лъскаво, надуто място, отколкото аз да покажа каквато и да е следа на отчаяние.