Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Освен това някъде в публиката, която ме наблюдаваше, беше и Амброуз.

Бих се продънил заедно с „Еолиан“, Имре и цялото море Сентхе, преди да му доставя такова удоволствие.

И така аз се усмихнах весело и поех ръката на Станчион в своята.

Докато я разтърсвах, усетих в дланта си нещо твърдо. Погледнах надолу и видях блясъка на сребро. Свирките — признание за моя талант.

Сигурно на всички е било забавно да видят изражението на лицето ми. Погледнах отново Станчион. Очите му играеха и той ми намигна.

Обърнах се и вдигнах високо свирките, за да може всеки да ги види. Тълпата в „Еолиан“ изрева отново. Този път тя ме приветстваше.

* * *

— Трябва да ми обещаеш — сериозно и със зачервени очи ми каза Симон, — че никога повече няма да свириш тази песен, без преди това да ме предупредиш. Никога.

— Толкова ли зле беше? — все още зашеметен му се усмихнах аз.

— Не! — почти извика Симон. — Беше… Аз никога… — Той напразно се опитваше да намери точните думи, след това склони глава, отчаяно я зарови в ръцете си и заплака.

Уилем прегърна покровителствено Симон, който, без да се срамува, се облегна на рамото му.

— Нашият Симон има нежно сърце — меко обясни той. — Мисля, че той искаше да каже, че много е харесал песента.

Забелязах, че ъгълчетата на очите на Уилем също са зачервени.

Сложих ръка на гърба на Симон.

— И мен ме удари право в сърцето, когато я чух за пръв път — честно си признах аз. — Родителите ми я изпълниха по време на Карнавала в средата на зимата. Когато бях деветгодишен и в продължение на два часа след това се чувствах като развалина. Наложи се да отрежат моята партия от „Свинарят и славеят“, защото изобщо не бях в състояние да играя.

Симон кимна и направи жест, който трябва да означаваше, че е добре, но едва ли ще може да говори скоро и че аз трябваше да не му обръщам внимание.

Отново погледнах Уилем.

— Бях забравил, че някои хора преживяват песента по този начин — неуверено казах аз.

— Препоръчвам лечение със скутен — безцеремонно отвърна Уилем, — или „отрежи опашка“, ако предпочиташ вулгарното му наименование. Май, доколкото си спомням, ти ни обеща, че ще ни залееш с него, ако си получиш свирките. Което е доста жалко за теб, защото за твое нещастие си нося обувките за пиянство.

Чух Станчион да се подхилва зад гърба ми.

— Май това трябва да са двамата ти приятели, които не са кастрати, а? — Симон, изглежда, беше достатъчно изненадан от това, че го наричаха „не кастрат“, та се посъвзе малко и изтри носа си с ръкав.

— Уилем, Симон, това е Станчион.

Симон кимна.

Уилем се поклони леко вдървено.

— Станчион, би ли ни помогнал да стигнем до бара? Обещах да им купя напитка.

— _Напитк-и_ — натърти Уилем. — Напитки.

— Съжалявам… напитки — наблегнах на множественото число. — Нямаше да съм тук, ако не бяха те двамата.

— А — ухили се Станчион, — покровители, значи. Напълно те разбирам!

* * *

Халбата на победата се оказа същата като утешителната халба. Вече ме чакаше, когато Станчион накрая успя да ни преведе до новите ни места на бара през блъсканицата от хора. Той дори настоя да купи скутен на Симон и Уилем, като обясни, че покровителите също имат дял от плячката. Искрено му поблагодарих от името на бързо изтъняващата ми кесия.

Докато чакахме напитките им да дойдат, се опитах любопитно да надникна в халбата си, която стоеше на тезгяха, и открих, че за да го направя, трябва да се изправя върху стола си.

— Метеглин — информира ме Станчион. — Опитай го и после можеш да ми благодариш. Там, откъдето идвам, казват, че човек би се върнал от света на мъртвите само за да опита тая напитка.

Допрях върха на пръстите си до периферията на въображаема шапка.

— На вашите услуги.

— За теб и твоето семейство — учтиво отвърна той.

Отпих от високата халба и се опитах да си събера мислите. Тогава усетих нещо прекрасно в устата си — свеж пролетен мед, карамфил, кардамон, канела, изстискано грозде, печена ябълка, сладка круша и бистра кладенчова вода.

Това е, което мога да кажа, за метеглина. Ако не сте го опитвали, тогава съжалявам, че не мога да го опиша по-добре. Ако пък сте го опитвали, то няма нужда да ви напомням какъв е вкусът му.

С облекчение видях, че „отрежи опашката“ беше сипана в умерено големи чаши, като имаше една и за Станчион. Ако бяха дали халби с черно вино на приятелите ми, щеше да ми е нужна ръчна количка, за да ги върна обратно от другата страна на реката.

— За Савиен! — вдигна тост Уилем.

— Правилно! — съгласи се Станчион и вдигна своята чаша.

— Савиен… — успя да се включи и Симон, макар гласът му да звучеше като сподавено ридание.

— … и Алоин — добавих аз и с усилие придвижих огромната си халба, за да се чукна с техните чаши.

Станчион изпи своя скутен на един път с безгрижие, от което и на мен ми се припи.

— И така — рече той, — преди да те оставя на хвалбите на твоите колеги, трябва да те попитам нещо. Къде си се научил да правиш това? Имам предвид, да свириш с една липсваща струна.

Замислих се за момент.

— Кратката или дългата история искаш да чуеш?

— Засега кратката.

— Ами, просто е нещо, което успях да науча — небрежно махнах с ръка аз и се усмихнах. — Нещо, останало от грешната ми младост.

Станчион ме изгледа продължително и по изражението на лицето му си личеше, че се забавлява.

— Май сам си заслужих този отговор. Следващия път ще предпочета дългата версия. — Той си пое дълбоко дъх и огледа залата, при което обицата на ухото му проблесна на светлината. — Отивам да се смеся с тълпата. Няма да им позволя да ти се изсипят на главата всички наведнъж.