Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
— Нищо друго не кара мъжа да се чувства толкова стар колкото една млада жена. — Той сложи ръка на рамото ми. — Ела да пийнем.
Отидохме до дългия махагонов тезгях и той промърмори:
— Бирата притъпява спомените, въглените ги разпалват, а виното е най-доброто лекарство за копнежа на нараненото сърце. — Замълча и се обърна да ме погледне, сбърчил вежди. — Не мога да си спомня останалата част. А ти?
— Никога преди не съм го чувал — отвърнах аз. — Но Текам твърди, че от алкохола само виното е подходящо за спомените. Той казва, че доброто вино
— Доста вярно — каза той и порови из рафтовете, преди да извади една бутилка и да я вдигне, за да я огледа на светлината на лампата. — Нека да я видим в розова светлина, какво ще кажеш?
Той взе две чаши и ме поведе към едно уединено сепаре в ъгъла.
— Значи познаваш Дена от доста време — подканих го аз, докато наливаше по чаша от бледочервеното вино.
— От време на време я виждах. — Той се облегна на стената. — По-скоро рядко.
— Как изглеждаше тя тогава?
Деох дълго обмисля отговора си, като обърна повече внимание на въпроса, отколкото очаквах.
Отпи от виното си.
— Същата — отвърна накрая. — Предполагам, че беше по-млада, но не мога да кажа, че сега изглежда по-възрастна. Тя винаги е изглеждала по-възрастна за годините си — Той се намръщи. — Не точно _по-възрастна_, по-скоро…
— Зряла? — предположих аз.
— Не — Деох поклати глава. — Не зная подходяща дума, за да го опиша. То е като да погледнеш някой огромен дъб. Не те впечатлява това, че е по-стар от останалите дървета или по-висок от тях. Просто има нещо, което останалите млади дървета нямат. Сложност, солидност, значимост. — Той раздразнено се смръщи. — Проклет да съм, ако това не е най-лошото сравнение, което някога съм правил.
Не можах да сдържа усмивката си.
— Хубаво е да разбера, че не съм само аз този, който не може да я опише с думи.
— Тя не подлежи много на описание — съгласи се Деох и допи остатъка от виното си.
След това взе бутилката и допря леко гърлото й до чашата ми. Изпих я и той наля отново и на двама ни.
— Още тогава си беше необуздана и буйна — продължи Деох. — Все така красива, способна да прикове погледа и да спре сърцето ти. — Той отново сви рамене. — Както казах — почти същата като сега. С очарователен глас и остър език, пъргава и предизвикваща с еднаква сила обожание у мъжете и презрение у жените.
— Презрение ли?
Деох ме изгледа така, сякаш не разбираше въпроса ми.
— Жените мразят Дена — простичко отвърна той, все едно повтаряше нещо, което и двамата вече знаехме.
— Мразят я, така ли? — Мисълта ме изненада. — Защо?
Деох ме изгледа невярващо и след това избухна в смях.
— Бога ми, ти май наистина не знаеш нищо за жените, а?
Обикновено такъв коментар би ме накарал да се наежа, но думите на Деох бяха изречени с добродушен тон.
— Помисли само. Тя е очарователна и красива. Мъжете се тълпят около нея като разгонени бичета. — Той махна небрежно с ръка. — В природата на жените е да негодуват срещу това.
Спомних си какво ми каза Сим
_Успял е отново да доведе тук най-красивата жена. Това е достатъчно, за да го намрази човек._
— Винаги съм имал усещането, че тя се чувства по-скоро самотна — казах аз. — Може би причината е тази.
— В това има доза истина — сериозно кимна Деох. — Никога не съм я виждал в компанията на други жени, а късметът й с мъжете е толкова… — Той спря, търсейки подходящата дума. — Толкова… Да му се не види. — Въздъхна обезсърчен.
— Знаеш ли какво казват: „Да намериш подходящото сравнение е толкова трудно, колкото…“ — Направих замислена физиономия. — Толкова трудно, колкото… — Размахах ръка, все едно се опитвам да сграбча нещо във въздуха.
Деох се разсмя и отново наля вино в чашите ни. Започнах да се отпускам. Между мъжете, които са се били в едни и същи битки и са познавали едни и същи жени, съществува един особен вид другарство.
— И тогава ли имаше навика да изчезва по същия начин? — попитах аз.
— Без предупреждение, просто внезапно изчезва — кимна той. — Понякога за месеци.
— „Няма нищо по-непостоянно от вятъра и прищевките на жените“ — цитирах аз.
Искаше ми се да прозвучи дълбокомислено, но вместо това в думите ми имаше горчивина.
— Имаш ли представа защо го прави?
— Мислил съм върху това — философски отвърна Деох. — Донякъде мисля, че такава е природата й. Може би просто й е в кръвта да се скита.
Думите му леко поуспокоиха раздразнението ми. Когато живеех в трупата, понякога баща ми ни караше да напускаме някой град без причина, макар да бяхме добре дошли и тълпите да бяха щедри. По-късно често ми бе обяснявал каква беше причината — някой ядосан поглед от пристава, твърде много закачливи намеци от младите жени в града…
Но понякога просто нямаше причина.
_„Ние от Рух сме родени да пътуваме, сине. Когато кръвта ми казва да се скитам, аз й се доверявам.“_
— За повечето случаи вероятно са виновни обстоятелствата в живота й — продължи Деох.
— Обстоятелствата ли? — попитах аз с любопитство.
Когато бяхме заедно, тя никога не ми бе разказвала за миналото си и аз винаги внимавах да не настоявам. Знаех какво означава да не искаш да говориш много за миналото си.
— Ами, тя няма семейство, нито постоянни доходи. Няма дългогодишни приятели, които да й помогнат в нужда.
— И аз също нямам — промърморих аз, вкиснат от изпитото вино.
— Има разлика — каза Деох с лек упрек в гласа. — Мъжът разполага с много възможности да намери своя път в света. Ти си намерил мястото си в Университета и ако не го беше направил, пак щеше да имаш някакъв избор. — Той ме погледна многозначително. — А какъв избор има едно младо, красиво момиче без семейство? Без зестра? Без дом? Може да проси, да стане уличница. — Той започна да изброява на пръстите на ръката си. — Или любовница на някой лорд, което е горе-долу същото. А ние и двамата знаем, че Дена не би могла да бъде нечия държанка или собственост.