Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Първият ми импулс беше да се хвърля след нея към вратата. Да й обясня защо не бях на срещата ни преди два дни. Да й кажа, че съжалявам. Да й обясня, че жената, чиито ръце видя около мен, просто ми бе направила подарък и нищо повече.
Фела приглади плаща около раменете ми и ме погледна с очите си, в които само допреди миг блестяха сълзи.
— Точно по мярка ми е — казах аз, хванах плата между пръстите си и го заметнах встрани. — Много по-хубаво е, отколкото заслужавам, и не е било нужно да го купуваш, но ти благодаря.
— Исках да ти покажа колко ценя
Хвърлих поглед към вратата зад гърба й. Дена вече можеше да е навсякъде. Никога нямаше да успея да я настигна.
— Добре съм — излъгах аз.
* * *
Фела ме почерпи напитка и известно време бъбрихме за дреболии. С изненада научих, че през последните няколко месеца беше работила с Елодин. Беше правила няколко скулптури за него и в замяна той от време на време се бе опитвал да я научи на някои неща. Тя вдигна уморено очи нагоре. Будел я посред нощ и я водел в една изоставена кариера на север от града. Слагал влажна глина в обувките и я карал цял ден да върви така. Той дори… Тя се изчерви, поклати глава и прекъсна разказа си. Бях любопитен какво се бе случило, но не исках да я карам да се чувства неудобно и не настоях да ми разкаже повече. После и двамата се съгласихме, че Елодин си е почти луд.
През цялото време седях с лице към вратата със слабата надежда, че Дена може би ще се върне и аз ще мога да й обясни каква е истината.
Накрая Фела се отправи обратно към Университета за часовете по абстрактна математика. Аз останах в „Еолиан“ с ръка върху чашата си и се опитвах да измисля как да оправя нещата между мен и Дена.
Искаше ми се да се отдам на едно добро, сълзливо пиянство, но не можех да си го позволя, така че докато слънцето залязваше, се отправих с бавно куцукане по пътя обратно към другата страна на реката.
* * *
Едва когато се готвех за една от редовните си разходки по покривите на Мейнс, осъзнах значението на нещо, което Килвин ми беше казал. Ако по-голямата част от костения катран беше изтекла през решетките…
Аури. Тя живееше в тунелите под Университета. Втурнах се към Медика, като бързах толкова, колкото ми позволяваха уморените ми подбити крака. Почти бях стигнал, когато ми се усмихна късметът и забелязах Мола, която пресичаше двора. Извиках и размахах ръка, за да привлека вниманието й.
Мола ме изгледа с подозрение, докато се приближавах към нея.
— Нали няма да ми правиш серенада?
Несъзнателно наместих лютнята на гърба си и поклатих глава.
— Имам нужда от услуга — казах аз. — Имам приятел, който може би е ранен.
Тя уморено въздъхна.
— Би трябвало да…
— Не мога да отида в Медика за помощ. — В гласа ми прозвуча загриженост. — Моля те, Мола! Обещавам, че ще отнеме не повече от час, но сега трябва да тръгваме. Страхувам се, че вече може да сме закъснели.
Нещо в тона ми я убеди.
— Какво се е
— Може би изгаряния, може би киселина и дим. Както при хората, които попаднаха във вчерашния пожар в Рибарника. А може да е и по-лошо.
— Ще взема чантата от стаята си. — Мола вече беше тръгнала.
— Ще изчакам тук, ако нямаш против — седнах на близката пейка. — Иначе само ще те забавя.
Седях и се опитвах да не обръщам внимание на различните си изгаряния и натъртвания, когато Мола се върна и аз я поведох към югозападната част на Мейнс, където се издигаха три декоративни комина.
— Можем да ги използваме, за да стигнем до покрива — посочих ги аз.
Тя ме изгледа с любопитство, но, изглежда, реши за момента да се въздържи от задаването на въпроси.
Бавно се заизкачвах нагоре по комина, като се възползвах от стърчащите парчета камък, за да поставям на тях ръцете и краката си. Това беше един от най-лесните начини да се стигне до покрива на Мейнс. Бях го избрал, защото донякъде не бях сигурен какви са уменията на Мола да се катери, а донякъде, защото моите собствени наранявания далеч не ми помагаха да се чувствам като атлет.
Мола се присъедини към мен на покрива. Тя все още носени тъмната си униформа от Медика, но върху нея беше сложила и сивия плащ, взет от стаята й.
Тръгнах по заобиколен път, така че да останем върху по-безопасните части от Мейнс. Нощта беше безоблачна и сребърната луна осветяваше пътя ни.
— Ако не те познавах — каза Мола, докато заобикаляхме един висок тухлен комин, — щях да помисля, че ме подмамваш тук с някакви по-нечисти намерения.
— Какво те кара да мислиш, че не е така — попитах я лекомислено аз.
— Не ми приличаш на такъв човек. Освен това едва ходиш. Ако опиташ нещо, ще те бутна от покрива.
— Недей да щадиш чувствата ми — ухилих се аз. — Дори и да не бях полусакат, пак можеш да ме бутнеш от тоя покрив.
Леко се препънах от един невидим ръб и почти паднах, защото реакцията на поочуканото ми тяло беше твърде забавена. Седнах на една част от покрива, която се издигаше малко по-високо, и изчаках моментното ми замайване да премине.
— Добре ли си?
— Вероятно не — изправих се на крака. — Точно зад онзи, следващия покрив е. Може би е по-добре да стоиш зад мен и да пазиш тишина. Просто за всеки случай.
Отидох до ръба на покрива. Погледнах надолу към живия плет и ябълковото дърво. Прозорците бяха тъмни.
— Аури — тихо я повиках аз. — Там ли си?
Почаках, все по-обезпокоен с всеки изминал миг.
— Аури, ранена ли си?
Нищо. Започнах да ругая под нос.
— Добре, мисля, че бях достатъчно търпелива — Мола скръсти ръце. — Ще ми кажеш ли най-сетне какво става тук?
— Последвай ме и ще ти обясня. — Отправих се към ябълковото дърво и внимателно започнах да се спускам надолу. Минах през живия плет и стигнах до желязната решетка. От нея се носеше амонячната миризма на костения катран — слаба, но натрапчива. Дръпнах силно решетката и тя се повдигна десетина сантиметра, преди да се закачи за нещо.