Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Коб накрая успя да се освободи от Джейк.

— Казах ти — повтори той, като размахваше пръст към Картър, — напоследък са се навъдили хора, готови да убият за дребни монети — да не говорим заради кон и каруца. Какво ще правиш сега? Сам ли ще дърпаш колата?

Настана неловко мълчание. Джейк и Коб се гледаха един друг гневно, а останалите не знаеха какво да кажат, за да ободрят приятеля си.

Съдържателят внимателно прекоси стаята в гробната тишина. Натоварен с цял куп неща, пъргаво заобиколи Шеп и започна да ги трупа

на съседната маса: купа с топла вода, ножици, чисти кърпи, стъклени шишенца, игла и конец за зашиване на рани.

— Ако ме беше послушал, това нямаше да се случи — промърмори Стария Коб.

Джейк се опита да го успокои, но Коб отблъсна младия мъж.

— Казвам самата истина. Много жалко за Нели, но ако той не започне да ме слуша, ще свърши по същия начин. С тези хора късметът не излиза два пъти.

Картър стисна устни. Протегна и дръпна края на окървавения чул. Онова, което беше вътре, се претърколи веднъж и остана да стърчи под плата. Картър дръпна по-силно и се чу тракане, сякаш върху масата се изсипаха плоски речни камъни.

Беше паяк — голям като колело на каруца и лилаво-черен на цвят.

Чиракът на ковача отскочи назад, блъсна се в масата и я преобърна, като почти падна на земята.

Лицето на Коб застина. Греъм, Шеп и Джейк нададоха неразбираеми възгласи на уплаха и се отдръпнаха, покрили лицата си с ръце. Картър отстъпи крачка назад и потръпна. Тишината, която се просмука в стаята, беше като студена пот.

— Не би трябвало да са стигнали толкова далеч на запад — избоботи ханджията мрачно.

Ако не беше пълната тишина, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Но сега го чуха. Безмълвно преместиха погледи от съществото на масата към червенокосия.

Джейк пръв успя да проговори:

— Знаеш ли какво е това?

Невиждащите очи на съдържателя бяха вперени някъде далеч.

— Скраел — рече той разсеяно. — Мислех, че планините…

— Скраел ли? — прекъсна го Джейк. — За бога, Коте! Нима си виждал тези проклетници и преди?

— Моля? — червенокосият ханджия го изгледа стреснато, сякаш внезапно бе дошъл на себе си. — О, не. Разбира се, че не. — Като видя, че единствен той е на ръка разстояние от тъмното същество, внимателно отстъпи крачка назад. — Просто съм чувал. — Останалите впериха очи в него. — Спомняте ли си търговеца, който идва преди известно време?

Всички кимнаха.

— Кучият му син се опита да ми вземе десет пенита за половин фунт сол — оплака се за стотен път Коб, без изобщо да се усети.

— Де да бях купил и аз — смотолеви Джейк, а Греъм кимна в мълчаливо съгласие.

— Онзи беше долен мошеник — продължи Коб, сякаш вече казаните думи му носеха успокоение. — В тежки времена бих платил две пенита, но десет си е пладнешки обир.

— Не и ако по пътищата се срещат и други такива твари — мрачно каза Шеп.

Всички погледи за пореден път се втренчиха в черното същество на масата.

—

Търговецът спомена, че чул за тях в района на Мелкомбе — побърза да вметне Коте, като наблюдаваше лицата на останалите, докато те разучаваха съществото. — Помислих си, че просто иска да вдигне цената.

— Какво друго ти каза? — попита Картър.

Съдържателят се замисли за момент и после сви рамене.

— Не успях да науча цялата история. Търговецът беше в града само за няколко часа.

— Мразя паяци — простена чиракът.

Той продължаваше да стои от другата страна на масата, на четири-пет метра разстояние.

— Покрий го.

— Това не е паяк — рече Джейк, — няма очи.

— И уста няма — посочи Картър. — Как ли яде?

— И _какво_ яде? — мрачно натърти Шеп.

Съдържателят продължаваше да разглежда съществото с любопитство. Надвеси се над него и протегна ръка. Останалите инстинктивно се дръпнаха още по-далеч от масата.

— Внимавай — предупреди го Картър, — краката му режат като ножове.

— По-скоро като бръсначи — каза Коте, докато дългите му пръсти опипваха черното тяло на скраела, по което нямаше никакви издатини. — Гладко и твърдо е като изпечена глина.

— Не си играй с това — намеси се чиракът на ковача.

Съдържателят внимателно подхвана с две ръце един от дългите гладки крака и се опита да го счупи като пръчка.

— Не е като изпечена глина — поправи се той и притисна крака към ръба на масата, след което го налегна с цялата си тежест.

Кракът се прекърши с остър пукот.

— По-скоро прилича на камък. — Коте погледна Картър. — От какво са всичките тези пукнатини? — Той посочи тънките линии, които покриваха гладката черна повърхност на тялото.

— Нели падна върху него — отвърна Картър. — То скочи от дървото и започна да се катери по нея, като я посичаше с краката си. Движеше се много бързо. Дори не успях да разбера какво се случва. — Картър най-сетне се поддаде на настоятелното натискане на Греъм и се отпусна върху стола. — Нели се оплете в сбруята си и падна върху него, при което му счупи няколко крака. След това то се хвърли върху мен и започна да пълзи нагоре. — Той скръсти ръце върху окървавените си гърди и потрепери. — Успях да го отскубна от себе си и да го стъпча. Но то пак се покатери… — Картър замлъкна, а лицето му придоби пепеляв оттенък.

Съдържателят кимна сякаш на себе си, докато продължаваше да ръчка съществото.

— Няма кръв. Няма вътрешни органи. Отвътре е просто сиво. — Бръкна вътре и пръстът му потъна като в гъба.

— Велики Техлу! Остави го на мира! — примоли се чиракът. — Понякога паяците мърдат и след като ги убиеш.

— Чуйте се само — язвително каза Коб. — Паяците не стават големи като свине. Знаете добре какво е това. — Той се завъртя и ги погледна в очите един по един. — Това е демон.

Те погледнаха към разпуканата твар на масата.