Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
Пийнах вода от коритото за конете, като бях достатъчно жаден, за да не обръщам внимание на това, че водата имаше противен кисел вкус.
Замислих се дали да не си тръгна, но в сегашното ми състояние щяха да са ми нужни часове вървене. Освен това нищо не ме чакаше в покрайнините на града освен километри нивя. Нямаше дървета, които да ме пазят от вятъра. Нямаше съчки, с които да си стъкмя огън. Нито пък зайци, за които да заложа капани. Нито корени, които да изкопая. Или пирен, който да използвам за постелята си.
Толкова бях гладен, че стомахът ми
Паветата вече бяха изгубили и последната топлина, събрана от слънцето през деня, а вятърът се усилваше. Преместих се във входа на книжарницата, за да се скрия от вятъра. Почти бях заспал, когато собственикът на магазина отвори вратата и ме срита, заплашвайки ме, че ще извика стражата, ако не се махна. Отдалечих се с куцукане колкото можах по-бързо.
След това в една алея намерих някакви празни щайги. Изтощен, стенещ от болка, се свих на кълбо зад тях. Затворих очи и се опитах да забравя спомена за това какво беше усещането да си легнеш сит и на топло, обкръжен от хора, които те обичат.
Това беше първата нощ от близо трите години, които прекарах в Тарбеан.
> 21.
> Мазе, хляб и кофа
Беше малко след обяд. По-скоро щеше да е след обяд, ако имах какво да ям. Просех в „Кръгът на търговеца“ и този ден всичко, което бях успял да си спечеля, бяха два ритника (от стражата и от един наемник), три блъскания (от двама каруцари и един моряк), една нова псувня, касаеща малко вероятна анатомична конфигурация (също от моряка) и дъжд от слюнка от един доста непривлекателен дядка с неясна професия.
Спечелил бях и една желязна шайба. Макар че според мен причината за това се криеше по-скоро в закона на вероятностите отколкото в човешката доброта. Дори и сляпата свиня от време на време намира по някой жълъд.
Живеех в Тарбеан от близо месец и предишния ден за пръв път се бях пробвал да открадна нещо. Началото не беше добро. Хванаха ме с ръка в джоба на един касапин. Това ми струва такъв ужасен удар, че цял ден ми се маеше главата, когато се опитвах да стоя неподвижно или да се движа бързо. Тъй като първият ми опит за кражба не беше окуражаващ, бях решил да посветя днешния ден на просене. В това отношение денят се бе оказал средна работа.
Стомахът ми се беше свил от глад, а една шайба стигаше само за комат стар хляб, което нямаше да ми помогне особено. Обмислях дали да не се преместя на друга улица, когато видях как едно момче се затича към млад просяк от отсрещната страна на улицата. Те разговаряха възбудено за момент и след това се разбързаха нанякъде.
Разбира се, аз ги последвах, воден от бледата сянка на предишното си изгарящо любопитство. Освен това всяко нещо, което би накрало тези двамата да се преместят от ъгъла на оживена улица посред бял ден, заслужаваше вниманието ми. Може би техлините отново раздаваха хляб.
Последвах момчетата по плетеницата от улички, докато видях как се затичаха надолу по едни стълби към избата на една изгоряла сграда. Спрях, тъй като искрицата на любопитство ми беше възпряна от чувството ми за здрав разум.
Малко по-късно те се появиха отново и всеки от тях носеше равен комат черен хляб. Наблюдавах ги, докато минаха покрай мен, като се смееха и блъскаха един друг. По-малкият от двамата, който беше на не повече от шест, видя, че ги гледам и ми махна с ръка.
— Има още — извика ми той с уста, пълна с хляб. — Обаче трябва да побързаш.
Здравият ми разум бързо се пренастрои и аз предпазливо заслизах надолу. В дъното на стъпалата имаше няколко изгнили дъски — всичко, което беше останало от разбитата врата. Навътре се виждаше къс коридор, по който се стигаше до слабо осветена стая. Едно малко момиче с твърд поглед ме избута, без да ме поглежда.
Тя също беше сграбчила парче хляб.
Пристъпих през счупените остатъци от вратата към студения и влажен мрак на стаята. След десетина стъпки чух тихо стенание, което ме накара да замръзна на място. Звукът беше почти животински, но нещо ми подсказваше, че той бе дошъл от човешко гърло.
Не знам какво очаквах да видя, но определено не беше онова, което открих вътре. Две стари лампи с рибено масло хвърляха слаби сенки върху тъмните каменни стени. В стаята имаше шест легла и всички бяха заети. Две от децата бяха на по годинка-две и споделяха общо одеяло на каменния под; друго беше увито в купчина парцали. Момче на моята възраст седеше в един тъмен ъгъл, притиснало главата си в стената.
Едно от момчетата леко помръдна в постелята си, сякаш се въртеше насън. Но нещо в движението му не беше както трябва. Беше твърде неестествено и напрегнато. Погледнах по-отблизо и разбрах каква е истината.
Беше завързано на леглото си. Всички бяха вързани.
Момчето опъна въжетата и издаде звука, който бях чул в коридора. Сега той се чуваше по-ясно — дълъг, протяжен стон.
— Ааааабаааааааах.
За момент единственото, за което можех да мисля, бяха историите, които бях слушал за Дука на Гибеа. За това как той и хората му отвличали своите жертви и ги измъчвали в продължение на двайсет години, преди църквата да се намеси и да сложи край.
— Какво, какво — чу се глас от другата стая.
Гласът имаше странна интонация, сякаш всъщност не задава въпрос.
Момчето в леглото започна да се мята във въжетата.
— Аааахбеееех.
На входа се появи мъж, който триеше ръце о парцаливата си роба.
— Какво, какво — повтори със същия невъпросителен тон.
Гласът му издаваше старост и умора, но въпреки това беше търпелив. Търпелив като тежък камък, който тежи на мястото си, или като котка с малките си котенца. Не беше гласът, който бих очаквал да чуя от Дука на Гибеа.