Патрик Ротфус Името на вятъра

Unknown

Довърших виното и хляба още в началото на деня и след тона прекарах по-голямата част от времето си в опити да оглозгам докрай костите от пуйката и да стопя малко сняг в дамаджаната, за да мога да пийна вода.

Нито едното от двете не се оказа много успешно и накрая се наложи да напълня устата си с кишав сняг, от който ми остана такъв вкус на катран, че неволно потреперих.

Въпреки нараняванията ми следобеда успях да заспя и се събудих късно през нощта, изпълнен с най-прекрасното усещане за топлина.

Махнах одеялото

от себе си и се изтърколих по-далеч от комина, който сега бе станал твърде горещ, само за да се събудя отново призори, този път целият треперещ от подгизналата ми от влага кожа. Чувствах се странно замаян и объркан. Отново се сгуших до комина и прекарах остатъка от деня в неспокойна и трескава дрямка, от която непрекъснато се будех.

Нямам спомен как съм успял да сляза от покрива — така както не бях на себе си от треската и почти осакатен. Не си спомням и как съм изминал разстоянието от близо километър през Талоус и Крейте. Само си спомням, че паднах по стълбите, които водеха към мазето на Трапис, като продължавах здраво да стискам кесията с парите си. Докато лежах на пода, изпотен и треперещ, чух шляпането на босите му крака по камъка.

— Какво, какво — нежно каза той, докато ме изправяше. — Тихо, тихо.

Трапис се грижеше за мен през дългите дни, в които треската не спираше. Той ме увиваше в одеяла, хранеше ме и когато треската не показа никакви признаци, че ще мине от само себе си, използва парите, които бях донесъл, за да ми купи лекарство с горчиво-сладък вкус. Гледаше лицето и ръцете ми да са влажни и хладни, като не спираше да мърмори своето търпеливо и нежно „Какво, какво. Тихо, тихо“, докато аз крещях, обезумял от безкрайните, трескави сънища за мъртвите ми родители, чандрианите и мъжа с празните очи.

* * *

Събудих се с бистър и свеж ум.

— Оооохрееее — високо каза Таний от леглото си, където беше вързан.

— Какво, какво. Тихо, тихо, Таний — рече Трапис, докато оставяше едно от бебетата и вземаше друго.

Детето се оглеждаше с тъмните си ококорени като на бухал очета, но изглежда, че не можеше само да държи главичката си изправена. В стаята беше тихо.

— Ооооооохрееее — повтори Таний.

Прокашлях се в опит да прочистя гърлото си.

— На пода до теб има чаша — каза Трапис, като галеше главата на бебето, която придържаше с ръката си.

— ОООООХ ООХРРРЕЕ ЕЕЕЕЕЕХХАА! — изрева Таний, като плачът му бе прекъсван от странни подобия на опити да си поеме въздух.

Звукът разтревожи останалите деца, които започнаха да се мятат върху леглата си.

По-голямото момче, което седеше в ъгъла, притисна ръце към главата си и застена. Започна да се люлее напред-назад, отначало леко, но после все по-силно и по-силно, докато накрая главата му се удари в камъните на стената.

Трапис беше до него, преди малкият да успее сериозно да се нарани. Прегърна люлеещото се момче.

— Тихо, тихо, Лони. Тихо, тихо. —

Люлеенето на момчето се забави, но не спря напълно. — Таний, не е нужно да вдигаш целия този шум. — Гласът му беше сериозен, но не строг. — Защо създаваш неприятности? Така Лони може да се нарани.

— Ооррахее — тихо простена Таний.

Стори ми се, че в гласа му се усещаше нотка на разкаяние.

— Мисля, че иска да му разкажеш приказка — казах аз, изненадан, че съм проговорил.

— Аааа — каза Таний.

— Това ли искаш, Таний?

— Аааа.

За миг настъпи тишина.

— Не знам приказки — отвърна Трапис.

Таний упорито мълчеше.

_„Всеки знае приказка_ — помислих си аз. — _Всеки знае поне една.“_

— Оооооорее!

Трапис огледа утихналата стая, сякаш търсеше някакво извинение.

— Е — неохотно каза той, — мина доста време, откакто сме раз казвали приказка, нали? — Той погледна надолу към момчето и ръцете си. — Ти искаш ли приказка, Лони?

Лони енергично кимна, като почти удари бузата на Трапис с глава.

— Ще бъдеш ли така добър да поседиш сам, за да мога да разкажа приказка?

Лони почти незабавно спря да се люлее. Трапис полека отпусна ръцете си и отстъпи назад. След като известно време наблюдава, за да се увери, че момчето няма да се самонарани, той внимателно се върна при стола си.

— Е — тихо промърмори той на себе си и взе бебето, което преди малко бе оставил. — Имам ли приказка за вас? — много тихо каза той на детето с широко отворените очи. — Не. Не, нямам. Мога ли да си спомня някоя? Мисля, че се сещам за нещо по-добро.

Той дълго седя със замислено изражение на лицето си и тихо тананикаше на детето в ръцете си.

— Да, разбира се. — Трапис се поизправи върху стола си. — Готови ли сте?

* * *

Тази история е много стара. Отпреди раждането на който и да е от нас.

Дори преди раждането на бащите ни. Това се случило много отдавна.

Може би… Може би преди четиристотин години. Не, по-отдавна.

Вероятно преди хиляда години. А може би не чак толкова отдавна.

Лоши времена настъпили по света. Хората били гладни и болни. Имало глад и страшни чуми. Имало много войни и други лоши неща по онова време, защото нямало кой да спре всичко това.

Но най-лошото нещо по онова време било, че тогава по земята ходели демони. Някои от тях били малки и досадни същества, които плашели конете и прокисвали млякото. Но имало и много други, които били по-лоши.

Имало демони, които се криели в телата на хората и ги разболявали или ги карали да обезумеят, но и тези не били най-лошите. Имало демони, които приличали на огромни зверове, които хващали хората и ги изяждали, докато все още били живи и крещели, но тези също не били най-лошите. Някои демони крадели кожите на хората и ги носели като дрехи, но дори и тези не били най-лошите.