Патрик Ротфус Името на вятъра
Шрифт:
На следващия ден Техлу решил да довърши онова, което бил започнал. Той вървял от град на град и предлагал на всички хора същия избор, който веднъж вече бил дал. Резултатите винаги били едни и същи — някои пресичали чертата, някои оставали от другата страна, някои от тях не били хора, а демони и той ги унищожавал.
Но един демон се изплъзвал на Техлу. Това бил Енканис, чието лице било в сенки и чийто глас режел мислите на хората като нож.
Където и да отидел Техлу, за да предложи на хората да изберат своя път, Енканис вече бил ходил там преди него, унищожавал реколтата и отравял кладенците. Енканис
След като изминали седем години, Техлу вече бил ходил навсякъде по света. Той прогонил демоните, които ни морели. Всички освен един. Енканис бил на свобода и причинявал повече нещастия от хиляда демони, като разрушавал и плячкосвал всичко където и да отидел.
И така Техлу продължавал да го гони, а Енканис продължавал да бяга. Скоро Техлу бил на няколко дни след демона, после два дни, след това само половин ден. Накрая бил толкова близо след него, че усещал студа от преминаването на Енканис и можел да види отпечатъците от ръцете и краката на демона, защото те били белязани със студен черен скреж.
Знаейки, че е преследван, Енканис стигнал до един велик град. Повелителят на демоните призовал силата си и превърнал града в развалини. Надявал се, че така ще забави Техлу и ще може да избяга, но Ходещият бог се спрял само колкото да определи свещеници, които да се погрижат за хората от разрушения град.
Енканис бягал в продължение на шест дни и разрушил шест велики града.
Но на седмия ден Техлу се доближил, преди Енканис да успее да събере силата си, и седмият град бил спасен. Ето защо седем е щастливо число и затова празнуваме на Каенин.
Сега вече Енканис бил притиснат и се съсредоточил изцяло върху това как да избяга. Но на осмия ден Техлу не спрял, за да се храни или да спи. И така в края на Фелинг Техлу хванал Енканис. Той скочил върху демона и го ударил с ковашкия си чук. Енканис паднал като камък, но чукът на Техлу се строшил и паднал на прашния път.
Техлу носил отпуснатото тяло на демона през цялата нощ и на сутринта на деветия ден стигнал до град Атур. Когато хората видели как Техлу носи безжизнения демон, те помислили, че Енканис е мъртъв. Но Техлу знаел, че това не може да стане толкова лесно. Никое обикновено острие или удар не биха могли да убият демона. Нямало и килия или решетка, която да може да го задържи.
Така че Техлу отнесъл Енканис при ковача. Поискал желязо и хората донесли всичкото, което имали. Макар че не бил почивал и не бил хапнал нито залък, Техлу продължил да работи през целия девети ден.
Докато десетима мъже задвижвали духалата, Техлу изковал великото колело от желязо.
Той работил през цялата нощ и когато първата светлина на десетото утро го докоснала, Техлу за последен път ударил колелото и то било завършено. Изковано изцяло от черно желязо, колелото се изправяло по-високо от човешки ръст. Имало шест спици, всяка от които била по-дебела от дръжка на чук, а пръстенът му бил широк колкото човешка ръка. Тежало колкото четирийсет мъже и било студено на пипане. Звукът от името му бил ужасен и никой не могъл да го произнесе.
Техлу събрал хората, които наблюдавали, и избрал измежду тях един свещеник. След това ги накарал да изкопаят голям ров в центъра на града, широк петнайсет стъпки
Когато слънцето изгряло, Техлу положил тялото на демона върху колелото. При първото докосване на желязото Енканис започнал да мърда в съня си. Но Техлу здраво го приковал към колелото, като стегнал брънките на веригата с удари на чук и ги направил по-здрави от всяка ключалка.
Тогава Техлу отстъпил назад и всички видели как Енканис се размърдал отново, сякаш смущаван от неприятен сън. След това той се разтърсил и се събудил напълно. Енканис опънал веригите си, тялото му се извило напред, докато ги дърпал. Там, където желязото докосвало кожата му, той усещал пробождането на ножове и игли, което било като изгарящата болка от измръзването или жиленето на стотици хапещи насекоми. Енканис се мятал върху колелото и започнал да вие, докато желязото го прогаряло, хапело и смразявало.
За Техлу този звук бил като нежна музика. Той легнал на земята до колелото и заспал дълбок сън, защото бил безкрайно уморен.
Когато се събудил, била вечерта на десетия ден. Енканис продължавал да е прикован към колелото, но вече не виел и не се мятал като уловено в капан животно. Техлу се навел и с голяма мъка повдигнал края на колелото и го подпрял върху едно дърво, което растяло наблизо. Веднага щом се доближил, Енканис го проклел на езици, които никой не знаел и чиито думи дращели и хапели.
— Ти сам си виновен за всичко — рекъл му Техлу.
Онази нощ имало празненство. Техлу изпратил мъжете да насекат дузина вечнозелени дървета и да ги използват за разпалването на клада на дъното на дълбокия ров, който били изкопали.
През цялата нощ хората от града танцували и пеели около горящия огън. Те знаели, че последният и най-опасният от всички демони на света бил хванат най-накрая.
И през цялата нощ Енканис висял на своето колело и ги наблюдавал, без да помръдва, като змия.
Когато дошло утрото на единайсетия ден, Техлу отишъл при Енканис за трети и последен път. Демонът изглеждал изтощен и само се оглеждал диво. Кожата му била бледна, а костите му прозирали през нея. Но силата му все още го обгръщала като тъмна мантия и криела лицето му в сенките си.
— Енканис — рекъл му Техлу — това е последната ти възможност да говориш. Направи го, защото зная, че е по силите ти.
— Господарю Техлу, аз не съм Енканис.
За един кратък миг гласът на демона бил жалък и всички, които го чули, били трогнати и натъжени. Но след това се чул звук като от съскането на нагорещено желязо и колелото иззвъняло като желязна камбана. Тялото на Енканис се извило от болка при този звук и след това увиснало отпуснато върху китките, докато звънът на колелото постепенно утихвал.
— Не опитвай номерата си, създание на мрака — казал Техлу със суров глас, а очите му били мрачни и твърди като желязото на колелото.
— Какво искаш тогава? — просъскал Енканис, а гласът му бил като стърженето на камък върху камък. — Какво? Дано те стигне разруха и опустошение, какво искаш от мен?
— Твоят път е много кратък, Енканис. Но все още можеш да избереш от коя страна искаш да пътуваш.
— Ти ми даваш същия избор, който даваш и на добитъка? — изсмял се Енканис. — Добре, тогава ще мина от твоята страна на пътя. Съжалявам и се пок…